Дали да звънна – бога ми, не знам.
„Не било страшно”, пишеш ми с усмивка.
А аз се колебая не от срам
и не защото нещо не ми стиска.
Тъй свикнах на стиха ти със гласа,
че чакам все във него да те чуя,
от думите ти - с гняв или с тъга,
полека твоя образ да открия.
А и не знам какво да ти река,
щом вляза в телефонното пространство.
Да пиша пò ми идва от ръка,
наместо да те питам само „Как си?” ...