Аз реката съм кротка, която
есента позлатява сама,
а в подмолите крият се лято,
люляковата майска тъма.
Бреговете ми светят в зелено,
знаят зима ще дойде сега.
И примамва измамната леност,
закопняла за нежност снега.
Още помня – била съм стихия,
а върбите ме питат: Нали,
щом водите сто болки отмият,
нежен сняг и над нас ще вали? ...