Изрекох тиха изповед пред корена,
от който беше вярата поникнала,
в сърцето си положих я – реликва...
отключен стон от раклата на спомена!
От лудостта на мъдрия отпих!
Премъдър бях на лудия с мечтите!
Прогледнах не на слепия с очите,
но скрити тайнства тъй и не открих!
Съдбата моя пътьом бе покълнвала,
със огън от орисници написана!
Събирах с трепет хлебните ù кълнове,
за да узряват в стиховете истини!