По стъклата се стичат изплакани
от неоните, светли сълзи.
Вън догонват среднощните влакове
пусти гари, отминали дни...
Всеки стълб е край пътя разпятие–
върху него възкръсват звезди,
а земята разтваря обятия
за дъжда, който тихо ръми.
И заключен сред своите спомени,
влизам в тъмния нощен сандък,
за да сбирам парченца отломени,
с тях и чувствата– стрък подир стрък.