Да напишем за хората и техния път…

За това, как крачат те по чуждия път,

вървейки в стъпки  немерени, без да броят,

както миговете в живота си не творят…

Да напишем за хората и за туй,

как витринни били всред платната…

Рисувани от художници нечути

и оставили мигове-вечности в огледала…

Заслужават ли хората да бъдат възпети,

преди да прекрачат прага отвъд?

Заслужават ли те да четем скрижали,

как измирали преди да опознаят света?

Прегради ломели, сломени в спомени,

попътни, но без път, крачели те

към своя ковчег с венец от низвергнати мечти…

Мечтаели хората за живот, лишен от трудното,

и чакали хората и нощем и ден

лесно да дойде и да им се представи бъдното!

О, бъдно хорско, поспри!

Ако ще да си толкова лесно, потулило глас

в отчаяние прашно от грешки предишни…

Не давай тям да опитат от твоето щастие!

Защото от лесното щастие няма искри,

а те ще прокудят и плодовете ти…

Да напишем за хората и техния път…

Как вървели безгласни и търсели слово,

за да оправдаят себе си за пореден път…

За да замълчат за своите грешки,

без да погледнат във себе си и там да се удивят,

че целият свят и всичкото бъдно е само в шепа сърце!

• Онова, което търсим, е в нас, скрито дълбоко. За да го извадим, трябва усилие, неимоверната воля да се преборим със себе си, за да опознаем себе си.*