Да го прегърнеш искаш и не можеше -
 предразсъдъци в душата те възпряха,
 а ръцете тръпнеха, жадуващи докосване,
 но любовта така остана си неизживяна.

 Защо ли? Ти нима не осъзнаваше
 как страха играе си сьс тебе?
 На твойта слабост доста дълго той се наслаждаваше -
 живот, да съществува, ти му даде

 и загуби много, късно е за съжаления.
 Друг от неговата обич днес отпива си,
 като теб, не страдащ в себе си от малодушие,
 смелост имащ да крещи "Обичам!"

 А ти оставаш сам със огорчение.
 Разбра ли най-накрая свойта грешка,
 че хората, каквото и да казват има ли значение,
 щом душата ти щастливо се усмихва?!