Търсих те по света,

където се слива тъма и светлина.

Търсих те в мечтите,

където образът неземен изниква неканен.

Дълго в търсенето ти се скитах по недовършените пътища на пустата душа.

Най-накрая те намерих.

Тяло с Тялото се сля,

Душата цяла се събра.

Счупената чаша пълна с отрова,

от земята я изпих-това беше ти.

Но отровата смъртоносна за всички,

за мен се оказа безвредна.

В упоението си ме държеше,

държи и не пуска.

Накара ме да те сънувам дори когато не спя.

Накара ме да искам от отровата ти да умра.

Твоята душа по-черна и от нощ лишена от луна,

небесата забулени в облаци скриващи звездите,

които се кланят само на теб,

всичко без смисъл остана,

без светлина,

щом ти до друга си сега.

И пак те търся в сънищата,

в анимацията, в която живея.

Сънувам твоята усмивка заслепяваща слънцето дори,

сънувам я и не искам да се будя.

Но тялото проклето става без да пита моята душа,

и всеки ден от тъжния живот минава в тъма.

Затова нека по-добре остана завинаги в съня.