Почернен град.
И мигаща червена светлина.
Грозни облаци.
Няколко гарвана.
И безкрайна човешка самота.
А утре е така далеч.
Часовникът замря във 2.
Пълнител с 10 усмивки.
Тъмна стая без завеси.
Тишина.
Не спях.
За първи
и последен път
умрях.
Свита в ъгъла.
Лицето си раздирах.
И всички огледални погледи
дълбоко в себе си
презирах.

Напомнят ми.
За мен. И светлината.
Каква измама!
В часовете
след вечерния здрач.
Сама съм. Сред тълпата.
И белезите грозно личат.
Последните сълзи
някак си горчиво
сладнят.
Разтегнати усни
усмивка не правят.
И нека!
Проклето да е сърцето,
забравило какво е топлина!
Няма съм. Крещи ми се!
Светът и след мен
пак ще е свят.
В молитва без "Амин!"
И никаква тъга.