Знаеш ли, в живота 
не съжалявах, дори за миг,
докато не дойде моментът,
в който ти си тръгна в мрака!

Затвори вратата и лицето ми в миг
от сълзи се възпламени.
Няма я вече онази усмивка,

изпълнена с лъчи...

само мъртвите очи,

които удавиха се в сълзи.

Искам само едно от живота

и ще си тръгна, в отвъдното дори.

Само теб да върна за секунда,

да те прегърна,

да усетя устните ти,

даже и да са изстинали...

и вече да я няма страстта...

последна целувка
и после в ада да горя...!
Ще крещя името ти,
дори да съм звезда в небето,
ще ехти по хълмове и долини.

Луната знае що е самота,

но аз разбирам вече това,
защото духът ми обсебен
е от нея сега...

живея нищожно заради това,

че нямам сърце и душа сега...
Когато вали дъжд,

нека усещаш хладната прегръдка,

която ти пращам...
Когато вятърът
запее прощален валс
и листата нежно затанцуват
своя танц, спомни си
как искрицата в мен запали,

а после със студената отрова загаси!

Потъпка сърцето ми, душата ми
и без свян затри ме ти!
Обичам те, с игла

ще го зашия на сърцето си,

за да може вечно в мен раната
да пари за една изгубена между
тъмен лабиринт любов...
Прости ми, не намерих изхода
до твоето сърце...!