Заглъхни, сърце безбрежно,
огънят ще те пречисти, замълчи.
Мрак да бъде, нека да вали.
Съдба, Съдба така си ти красива,
убийцо на слънца и на звезди,
поклон пред теб, владетелко могъща,
поклон пред твойта същност в мен.
Дълбоко черен плащът на небето,
нощта сиротна и сама луна,
да бъде мракът въздесъщи
в утробата си носещ Светлина.
Заспа ли езерото с белостволи буки
в сърцето на жреца, вечно неразбран,
видя ли ибисът загубените букви,
изгря ли вече първата звезда?

Но тук е ден, тъга върви си.
Къде си, принце на небесната дъга?
Сърце безбрежно - призма на мечтите,
отпий от мойта бяла Светлина.

Създай ме, слънце, нека да творя,
спаси ме от забрава за света,
доредето зная, ще живея
и пак във нечия творба ще се родя.

Кога ще те намеря, роза с цвят на кръв?
Когато мрак и ден в прегръдка се вплетат.
Но има време,
има място в онзи топъл сън,
отвъд предели непонятни,
отвъд разкъсания друм.
Неизличими стъпки ще останат,
тъгувам те, приятелю студен.
Безброй въпроси- отговор единствен,
за злато си сияйно ти роден.
Селения, към вас поглеждам,
към ада тръгвам пак сама,
дано и там да ни намери
всемирната и вечна Светлина.