Заета бях. Прегръщах борове бодливи,
кората грапава изплакваше смола,
разказвах как сметта купувах вместо сливи
и порта бях, и праг... какво не съм била?
Заета бях. Шептях на камъните сини:
Сама ги спънах с пранги волните нозе.
Полето равно ме убиваше, с години...
Душата балканджийска – нея не я взе.
И за какво му е тя – горда, с трудно име?
На вятър хвърлени години и вини...
Заета бях... Да се лекувам... Прегърни ме!
Елха бодлива съм... Или ме подмини. ...