Няма по-ужасно от изживяна любов, 

Разказана до край, без продължение,

Притискаща душата сив обков,

Вменяваща вечно съжаление.

Няма по-печално от изстинало сърце,

Забравило отдавна що е пламък,

Чакащо поредна зима да скове,

И да се превърне то на камък.

Няма по-празно от две ръце,

Протягащи се нийде в мрака,

На самота обречени са те,

Нямат си никой, който да ги чака.

Няма по-крещящо от безмълвни очи,

Вперили се статично в тишината,

Събрали толкова спомени изгори и мечти,

Напразно изтриващи се със сълзата.