Защото те обичах с всеки дъх,
затуй не съм ли полъх самороден?
В подножието бях, ти беше връх,
но нямам от изкачването спомен.
Обрулваха ме гневни ветрове,
с душата прекосявах те, попивах .
Събрах безбрежността, ти бе небе –
сияниe на блянове отпивах!
© Данаил Таков All rights reserved.