Завръщане...2

Потропах на прозореца на Детството,

от там надникна образът на мама –

помаха с пръст, усмихна ми се весело,

но аз разбрах оптичната измама,

защото днес във Детството ми никой

не е останал да живее вече –

и спомените исках да извикам

от Тъжна гравитация привлечен...

Понеже те си тръгнаха последни

на Детството от приказното време,

надявах се от дните непрогледни

на миналото, въгленче да взема...

И с него пак във старото огнище

от спомените огън да разпаля,

макар и малко притеснен, че вижте:

„Какво ли с тях, могъл бих сам да правя?...”

Усещах се изпаднал в безтегловност,

а Времето изглежда беше спряло--

във цялата му прелестна условност,

с която тук живели сме тогава...

Животът ни – щастлив невероятно

и достижим дори бе хоризонта

във онова разбиране превратно,

което тъй желая да си спомня...

Но днес от него: Вятърът единствено

в нощѝте вие към Луната жáлен

и щóто клати клони обезлѝстени

го чувствам, че останал е реален..

*    *    *    *    *    *    *    *    *

... А може би не е било и Детството,

и всичко е оптическа измама?...

. . . . . . . . . . . . . . . . .  . . . . . . . . . . . . . . .

... но помня, че го имаше Вълшебството

и повече от истинска бе Мама!...

30.03.2020.