Обърках пътя, заблудих се в мрака.

Посоката поисках да намеря сам.

Не вярвах, че и мен добро ме чака

в света объркващо голям.

На утешителните думи не повярвах,

не исках просто да се доверя.

Не можех да си позволя да бъда слаб

и да предам на друг аз своята съдба.

И хората ме бяха наранили –

уж те обичат, а обръщат гръб във миг.

Да ги опровергавам вече нямах сили,

не чуваха те сякаш моя вик.

И маски лицемерни само виждах,

прегръщаха ме, а пък гледаха през мен.

Поправяха ме, стъпех ли накриво,

но не от обич, а на критиката в плен.

Не издържах. Избягах надалече.

Без чужда помощ трябва да успея.

На никого не ще повярвам вече,

в борба живота си ще изживея.

…………………………………………

Години минаха… до кръв се борих

с живота, с хората, с неправдата в света.

Опълчвах се на злото, мразех, спорих,

воювах срещу всяка суета.

И знаете ли… уморих се сякаш

да бъда Дон Кихот без грам надежда.

Тогава осъзнах – не може сам човека,

ако към Бог със вяра не поглежда.

Потърсих Го отново, промених се.

Припомних си за жертвата на кръста.

Като блудния син и аз смирих се,

дойдох за прошка, дано да не е късно.

Прости ми, Боже, бях слепец, не виждах

как Ти приготвяше ми място в небесата.

Самозабравих се, помислих че съм силен

и сбърках истината със лъжата.

Към хора погледът ми бе насочен,

но те са слаби, също като мен.

Да гледам трябваше във Твоята посока

и пример Ти да си ми в труден ден.

Прости ми, искам да изкупя

вината си, че те предадох аз.

Дано в сърцето Си отново да ме пуснеш,

дано достигне до небето моя глас.

…………………………………………….

С любов погледна Бог, видя сина си

смирен, с разкаяно сърце, изпитващ болка.

Протегна се, постави го в дома си

и каза: Аз платих греха ти, стига толкоз!