Изплаквайки душата си върху онези клавиши
се опитвам да сътворя песен, която
да те върне при грешната мен - страдащата.
И скривам дъха си, грешния, из дупките миши,
за да не видиш болката с бича, която
белязва душата ми, жигосва мен - умиращата.
Съжалявам за нестореното.

Изгубих музата си, затрих я сред кавгите
и теб, заедно с нея, измежду всичките тях.
Шепнейки името ти, викам си черните спомени,
но ограбва ме часовника със стрелките,
и напомня ми всичко, което за тебе не бях.
Изтръгнах си щастието от самите му корени.
Съжалявам за изгубеното.

Не обичаш вече и лицето ми, което до теб
заспиваше и се будеше, засмяно и весело.
Защото направиха грешки очите ми и крайно
на затвор ти приличаха, пуст и свиреп.
Минава си времето, със себе си отнесло
миговете, нашите. Времето ни беше омайно...
Съжалявам за несбъднатото.

Не трябва да се моля, да те тегля с мен,
а да те оставя да литнеш далеко, сред новото.
Трудно е, даже невъзможно, и съм те захванала
за последните чувства и моля се за нов ден.
Изплъзва ми се това, което наричахме "голямото".
Ако пак ме поискаш - аз съм пред тебе застанала...
Съжалявам,съжалявам...
            ... колко хубаво звучи...