Сняг вали. Бавно снежинките се реят в небето и полепват по студената земя. Докосват се до клонките на дръвчетата, но не се разтапят, не за друго, а просто защото те са толкова изстинали, както изстиват чувствата на хората. И започва буря, виелица, излизаш навън и нищо не се вижда. Толкова силно вали, че не успяваш да фокусираш накъде те води пътят. В такива случаи живота ти подсказва- следвай сърцето си. Не всичко е по правилата, не всичко е по логиката, не всичко е по утъпкания път. Аз когато видя снега, натрупал и лепкав, си спомням как, когато бях малка сутрин ставах и без да се замисля - колко ще ми е студено, как ще настина, как ще е трудно предвижването към училище - обличах най-дебелите дрехи, слагах ботушите и взимах една найлонова торба. Излизах в квартала и отивах в най-големите преспи. Сняг имаше и във врата ми. Беше прекрасно! Студено и замръзнало беше определение за щастие, веселба и усмивки. Студено беше времето на вън, а не вътре в нас. Ледени ни бяха краката, но не и сърцата!
Б.Т.
© Borqna Tuceva All rights reserved.