В сърце на цяло село,
От сите моми по мегдана
Едно момиче бе успело
Баш любимка да им стане.
Казваше се тя Елица.
Беше умна и напета.
Първа тича за водица,
умреше си да ошета.
Тъй по жътва вечно нея
От сбирток момите първа
Струваха с цял глас да пее
Мигар всичко да им върви...
Нейната везба я носят
и богати големци.
Даже те услуги просят -
дрехите им да краси.
Лична се мома родила,
думи две да няма.
Но бе нея злата сила,
сторила вреда голяма.
Ревнала под грешна стряха,
в черна, тъмна беднотия
Ратаи всички вкъщи й бяха.
Тюх, проклета орисия!
Но що знаят лудите глави
за онуй що редно бива?
Щом кръвта буйно им кипи
И младостта прелива...
На една седянка ей така,
Цветан дойде уж да погледа
Елица хвана за ръка
и не можа да се нагледа...
Елица също го залюби силно,
Но си знаеше съдбата черна.
Жално й беше, и й беше милно
Че беше ратайкиня бедна.
Един бе Цветан на цялата рода.
Едър габър пуснал яки клони.
На майка беше гордост той една.
Снахата дрипла тя ще да прогони.
А габърът либе я зовеше...
И снаха стана в неговите двори,
А мъка майка му душеше
И чудеше се тя какво да стори.
Змия в пазвата ми се е свила,
Мислеше си старата през ден
Тая алчна чума го е задушила
Да го избавя пада се на мен...
Старата, преди да се усети,
Хукна по кадии и по аги
Имане крина с две десети
пръсна да ги раздели.
Ала агите и кадиите решиха,
че старата си чедото ревнува.
Млади влюбени не разделиха,
че просбата й и грош не струва.
Старата във злобата си дива,
По баячки и по врачки хукна...
Вода на снахата да подлива,
че змията в къщата да пукне.
Сама пусна черната прокоба
що с долна злоба бе нарекла.
Кичур зарила в тъмна доба
Подир туй, всичко се оттекло.
Минаха две-три лета и зими...
Първо чедо в люлката проплака,
Всички вече бяха се смирили,
Че младите път широк ги чака.
Прокобата обаче се стаила
и докато дните се тихо нижат,
събирала беше тъмна сила.
Историята взе да пренапише.
Чума плъзна посред лято знойно,
Една врата в село не подмина,
Цветан покри се с рани гнойни,
на младите детето се помина.
Есен ранна по дървета хвана
Цветан с детето скоро отлетя...
Елица на света сама остана,
И тръгна си със първите листа.
А старата остана на чардака
Син и внуче в пъклото да чака.
Страшна е не змията дето вкъщи шета,
А оная дето мозъка ти мъти.
Лошо сториш ли, ще си трижди проклета,
Защото лошото е за сина ти.
*След като получих интересни съвети по отношение на това как трябва да се разкаже една история в стихове (не тук, във Фейса, под стихчето за проклятието), вироглавото ми аз реши да се вслуша и така се роди тази история... Следва още една, само че за наши дни...
© Бистра Стоименова All rights reserved.
Иначе, мерси.