Слънцето залезе в гъста, сивкава мъгла,
хармоника засвири там, на края на света,
едва-едва надзърна през прозорец светлина,
когато тихо хлопна се по старата врата.

Тревожно впериха се в нея двадесет очи,
излая куче, преди кротко да си замълчи,
потропа се отново, длани сграбчиха дула,
когато всички чуха звуците на песента.

Потрепнаха, объркани, огледаха се плахо,
усмивка появи се и изчезна във сумрака,
ръка почти с увереност посегна към резето
и сякаш след порой утихна и заспа небето.

Изскърца панта, в смут младеж с боязън се огледа,
през прага процеди се светлина неясна, бледа,
залитна, олюля се, на вратата се подпря и
строполи се по лице върху студената земя.

Безжизненият момък бе извлечен вън за миг,
там, гдето бе усмивка, скри се призрак бледолик,
преди дъхът му сетен тялото му да напусне,
застина зад целувката на смърт по млади устни.

От песента остана помен, тежък в тишината,
със страх и вцепенение покриха се лицата,
диханията секнаха, сковаха се краката,
а там, където той бе, настани се празнотата.

Вратата се притвори, някой сепна се внезапно,
във царството на паниката ярост се натрапи,
с премрежен поглед всички кръвен подкуп пожелаха,
за похитения си брат - божествена разплата.

Сподавен вик начало даде на безумен устрем,
зеници във очи трептяха като огнен пръстен,
навън изсипаха се като приливна вълна
и с огнен залп стопиха вледенената мъгла.

В затишието след пукота дочу се странен отклик
- глас замечтан, неясен, немощен, напяващ тихо, кротко,
сред сенките на здрача дребна фигура яви се
- момиче, крачещо едва, със поглед смачкан, хрисим.

По китките й тлееше плеяда тежки рани,
плътта й бе белязана, премазана, раздрана,
но сякаш в сладка дрямка, като мъничко дете,
спокойно, бавно сви се на кълбо, за да умре.

Горчиви сълзи капнаха безшумно на земята,
ръце на брат поеха крехкия труп на сестрата,
самотен рев издигна се високо в небесата,
оповестяващ идващия изгрев на луната.

Покрай прозореца пробяга в миг един злокобна сянка,
резето хлопна се, изсъска сякаш пепелянка,
злодеят сам заключи се в дома на черна скръб...
Пред тази дързост не можаха да обърнат гръб.

Настръхнаха ръце, във длани ноктите се впиха,
инстинктите погребани внезапно се разкриха,
усмивка вълча украси устите на мъжете,
желаещи с ръце да смажат на врага сърцето.

Най-старият провикна се, гласът му прогърмя,
капан това бе, в къщата на власт бе гибелта,
отвътре звярът чакаше, танцуващ със смъртта,
да ги пожертва в името на сивата луна.

От кремък, удрящ кремък, се роди за миг искра,
търкулна се и падна в суха купчина трева,
последваха я още, появи се светлина
и факел я поведе за ръка към лудостта.

В засада край прозорците застанаха на стража,
с утеха гледайки дома си, станал маловажен
- на кладата пожертван като просяк слаб, прокажен,
приемник станал на заплаха немислимо страшна.

Смразяващ вой. От хълмовете спуснаха се сенки,
тоз', който бе заключен, имаше премного време,
с мъжете неговите братя щяха да се справят:

полето - равно, къща - в огън, идваше им краят.

Пастта на звяра гибел бе внезапна, мигновена,
а зверовете като паст обгърнаха терена,
посрещнаха ги слепи залпове и дим в сумрака,
неточни и приканващи ги в яростна атака.

Секунди трая смутна битка, след това приключи,
дочуваше се отдалеч дори звукът на ручей,
"преди" и "след" се сляха в миг решителен, съдбовен,
за някои - отминал, а за другиго - вековен.

Отчаян вик. Болезнен. Скръбен. Сам. Последен. Бесен.
Патрони - нула. Нож - строшен. Очите - ослепени.
Около него - на купчина хвърлени телата
на скъпите му, близките роднини и децата.

Вратата бе разбита с удар от огромна лапа,
през прага тихо мина звярът като леден вятър.
От огъня погълнат, дървеният дом се срина,
последно сбогом казал на човешката дружина.

Победен вой. Блестящи зъби впиха се в месото,
разкъсваха и гълтаха без злоба, тихо, кротко.
Единствено стенанията на мъжа летяха
като бездомни птици, търсещи подслон под стряха.

Край падналия сбраха се безмълвни силуети,
сковаха китките му със окови тежки, ледни,
завързаха хармоника над хлипащите устни,
със чийто звук да стене пред врати във нощи късни.