В дъното на душата ми се крие нещо зловещо. Нещо лошо. Нещо нечовешко. Нещо разкъсващо светогледа ми, каращо ме силно да мразя. Да мразя себе си. Теснотата на кожата си. Жалкостта си на човек. Безсилието си. Младостта си.
В дъното на душата ми се е зародила една бездънна тъга, която често ме кара да се чуствам адски самотен. Понякога сънувам себе си на непознати места, места, на които съм сам, изпитващ страх от празнотата им. Започнах да харесвам самотата си. Тя е единственото нещо, което обичам истински, колкото и да е егоистично. Аз сам егоист. Казвам се Сатанаил. Имам две загрубели от вятъра очи. Имам вяра в безверието. В смъртта си. Този свят е адски непознаваем за мен, а така искам да знам какво представлява той. Всъщност истина за мен е тъжна. Аз съм безхарактерен глупак. Самият акт на писане е оправдание на съществуването ми. Аз съм мимолетен. Излишен. Самият акт на говорене е оправдаване на егото ми. На това, че изобщо съм бил роден. Сякаш ми се налага да съществувам, сам по се ...