Обикновено не ми е трудно да започна да изливам мислите си върху белия лист, защото винаги сядам да пиша, когато имам какво да разкажа. Сега е малко по-различно, защото макар че имам какво да кажа, не знам дали искам да мисля за това, но някак си чувствам, че имам нужда да го направя.

Винаги съм се чудила на хората, на себе си... защо пием от онази чаша, с иначе така сладкото съдържание, която обаче на дъното си крие горчилката, която сякаш е неизменна част от цялото удоволствие. Тръгваме с мисълта за нея, но сладкото вино, да речем, така ни примамва, че забравяме за горичилката и пием като за последно. Съзнателно или не, ние сами се нараняваме, само за да изпитаме миг наслада, който бързо бива изместен от не просто миг огорчение. То трае по-дълго, по-силно е и по-трудно се преодолява. Дори и мислите за отминалата наслада не премахват натрапчивия вкус от разочарованието. То някак тежи с такава сила, че за миг сякаш те отказва да посегнеш към следващата чаша, за да не бъдещ наранен отново. Но поднесат ли ти така чаканото изкушение, сърцето ти забравя за огорчението, забравя за сълзите, забравя за разочарованието и ти протягаш ръце, с ясната мисъл за това, което ще се случи, но не спираш! Не... как ще спреш да искаш нещо, за което всички копнеят? През цялото това време говорех за така наречената „любов”, която е нож не с две, а с три остриета! Живяла толкова време, тя вече познава човек до краен предел. Знае всяка една малка възможност, която може да провали коварния й план, а именно да те изпита до къде би стигнал, колко би понесъл, и дали наистина си готов за Голямата Любов. Не знам, но всички тези изпитания обезкуражават до такава степен, че да се откажеш от цялото това търсене. Защо трябва да е толкова трудно? За да изпиташ по-голяма наслада след това?! Не мисля, че е това... Дори не знам какво е, никой не знае... Всеки се бори да открива нови и нови неща, които да улеснят живота и ежедневието ни. 99 % от нещата са материални, такива които те улесняват физически, а ми какво остава за душата? Нима й се полага само 1 % от всичко това? Защо никой не се потруди да открие лек или имунизация за несподелената любов? Не би ли било това нещо хиляди пъти по-полезно от кухненски робот с осемнадесет функции и гаранция 2 години... Защо, когато се родиш, не ти дават гаранционна карта до живот, че ти ще си вечно щастлив и вечно влюбен, и завинаги любовта ти ще бъде споделена. А при нарушаване на гаранцията, просто да отидеш там и да бъдеш ремонтиран и програмиран отново да си щастлив! Колко просто... Но ако всичко беше толкова лесно и толкова перфектно, нямаше ли да живеем като роботи, а не като същества, като индивиди, но не като личности?

Всеки знае какво се крие на дъното на чашата, но всички пият от нея, защото живота ти предоставя тази възможност. И трудно е да не приемеш нещо толкова изкусително, само защото то може да има лош край... Любовта е едно от малкото неща, които никога няма да подлежат на поправки или гаранция. Тя винаги ще бъде и едно от малкото неща, за които няма да има имунизация и всеки, по всяко време и навсякъде ще бъде уязвим... А тя пък най-нагло ще се възползва от това при всяка възможност, която й се отдаде! :)