Любовта е една надпревара. Безсрочна борба за надмощие. Една безконечна последователност от низости. Заучени машинални действия, повтарящи се всеки път отначало. Безскрупулна игра без правила, в която просто трябва да победиш. Печели онзи, който пръв разбие сърцето на другия. Опциите за изход са ограничени. И това е единствената.
Понякога ме е яд на себе си. Дори изпитвам гняв. Заради цялото си разбито сърце. Заради безкрайната си наивност, която дори бих се осмелила да нарека суета. Да, дотолкова съм привикнала с това да ти вярвам, че ако случайно някой ден се усъмня в теб, сигурно ще се почувствам като разглезено, суетно момиченце, изгубило най-хубавата си рокля.
Но от всичко най-много ме е яд, че за теб никога не съм означавала нищо повече от няколко тласъка. Навътре. И после навън. Абсурдно е, но винаги съм го знаела. А още по-големият парадокс е, че никога не спрях да ти вярвам. Вярвах ти, безспирно ти вярвах. Вярвах ти единствено защото ти беше пръв. Защото ти победи.