1 min reading
Вечерна мисъл
Планината разплита кадифени коси и прегръща градчето като майка свое любимо дете. Мисълта ми свива криле и се сгушва в гнездото на спомена. Хубаво ѝ е да стои там. Споменът е топъл, като чаша чай в зимната привечер. Топлина се разстила глътка по глътка в душата ми и тя засиява като светулка в копринения мрак на времето.
— Как да надникна над кадифените мигли на боровете? – прошепвам жадно.
Колко години подред гледам небето над планината! Всеки път мисълта ми се опитва да прелети над хоризонта и да види дали от другата страна – в Нео Петрич - има също такъв малък блок с южни балкони. Дали там стои като мен една светла душа и се вглежда в небето? Може би и тя иска да разбере какво има от другата страна на планината? Може би няма нищо против да сподели чаша чай в кадифената вечер с мен - дори само мислено?
— Хей, чуваш ли? Изпрати ѝ усмивка по облака! – се провиква душата ми.
Облаците навиват къдрици и отлитат натам. Изпращам поздрави на онази друга душа, която може би очакв ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up