Вечерна мисъл
Планината разплита кадифени коси и прегръща градчето като майка свое любимо дете. Мисълта ми свива криле и се сгушва в гнездото на спомена. Хубаво ѝ е да стои там. Споменът е топъл, като чаша чай в зимната привечер. Топлина се разстила глътка по глътка в душата ми и тя засиява като светулка в копринения мрак на времето.
— Как да надникна над кадифените мигли на боровете? – прошепвам жадно.
Колко години подред гледам небето над планината! Всеки път мисълта ми се опитва да прелети над хоризонта и да види дали от другата страна – в Нео Петрич - има също такъв малък блок с южни балкони. Дали там стои като мен една светла душа и се вглежда в небето? Може би и тя иска да разбере какво има от другата страна на планината? Може би няма нищо против да сподели чаша чай в кадифената вечер с мен - дори само мислено?
— Хей, чуваш ли? Изпрати ѝ усмивка по облака! – се провиква душата ми.
Облаците навиват къдрици и отлитат натам. Изпращам поздрави на онази друга душа, която може би очакв ...