- Чуваш ли как се отронват миговете? – попитаха сенките с тихия си глас.
Ехо гледаше празнотата в тъмното небе. Нямаше я обичайната игра на звездната светлина, тази нощ бе лишено и от усмивката на луната. Виждаше дълбока и безгранична тъмнина, в която погледа ѝ се губеше, като нечия молба, която ако може да бъде чута от безкрая.
- Миговете...
Заслуша се, долови тишината, изведнъж поела дъх и сякаш въздъхна - но въздишката се отрази в мрака с трепетите на многобройното си ехо.
- Да, чувам ги.
Ехото се превърна в капчици, отронени от потока на изливащото се край тях време.
Откъсваха се, политаха, после с тих звън се разбиваха на фонтани от най-красиви възможности.
А бяха миговете – събрали в себе си палитрата от звуци и цветове на живота.
- Всеки един има собствен тон – отбеляза Ехо, след като ги послуша.
- Всяка една е начало. Начало на новото, което да заличи със светлината си всеки щрих от настоящата тъмнина – отвърна ѝ нейният ангел.
Светлина...
Ехо видя как извира от всеки миг, прем ...