Обикнах те от мига, в който те видях.

   ...

  Преди три месеца ме докараха в лагера. Бях уплашен, бях ужасен, бях обзет от животински страх, който не ме напускаше от мига, в който ме разделиха от родителите ми и ме доведоха тук. Навсякъде около себе си виждах една и съща картина - обръснати до голо мъже и жени, облечени в еднакви сини куртки, копаеха или по-скоро чоплеха замръзналата земя с лопати. Ръцете им бяха посинели от студа, много от тях кашляха или видимо трепереха. А германските надзиратели... те обикаляха покрай тях, облечени с дебели зимни дрехи и крещяха на затворниците сякаш бяха кучета. Имаха еднакво нечовешки перверзно изражение, сякаш се наслаждаваха на разпрострелия се сред тях хаос.

  Заведоха ме заедно с група мъже в някаква стара сграда. Обръснаха главите ни, после ни съблякоха и ни накараха да се изкъпем, хвърлиха ни по чифт дрехи и ни наредиха да излизаме. Старите ни дрехи заедно с вещите бяха отнети. Както по-късно разбрах, дрехите ни изгаряли, а вещите поделяли помежду си.

  Татуираха ми номер - 13023619 и ме изкараха навън. Треперех от студ и болка. Искаше ми се да припадна, за да избягам поне за минута от ужасяващата действителност, но в лагерите нещата не ставаха по начина, по който искаха евреите.

   Казвам се Сири Хуствет, евреин, на 17 години. Номерът ми е 13023619 - означава, че съм „приет" в лагера на 13.02.1936 година и съм деветнадесетият поред човек, който е „обработен".

   Три месеца живях в Ада. Три месеца имах една-единствена връзка с Бога и това беше ти. Спеше две легла над мен и първата вечер, когато татуираното място се беше възпалило, ти беше тази, която го проми и превърза. Ануш, еврейка, 15-годишна. Номерът ти беше 10123589.

   В лагера никой не помагаше на никого. Нямаше сплотени групички, нямаше прояви на милосърдие и човечност. Всеки гледаше просто да оцелее още един ден.      

   Едва успявахме да разменим по няколко думи вечер преди да изгасят осветлението. Ти ми разказа за себе си и аз ти споделих моята история. Нямаше думи на съчувствие, двамата живеехме в един и същи Ад, съчувствието с нищо нямаше да ни помогне.

  Само любовта ми към теб... Само тя... Не, не знам как да го опиша. Не мога да кажа, че само тя ми даваше сили да живея, защото едновременно с нея в мен бушуваше първичното желание да живея. Сякаш през тези три месеца осъзнах какво е с цялото си същество да искаш да живееш. Но любовта ми - тя успокояваше болката в душата ми. Казвам любовта ми, защото ти нито веднъж не ми каза, че ме обичаш така, както аз теб. Мълчаливо изслушваше горестните ми любовни изповеди и после ме прегръщаше. За миг, разбира се - защото в лагера подобни отношения не се позволяваха и ако ни видеха, можеха да ни разстрелят.

  Всеки ден Адът се повтаряше, за да дойде нощта, когато с теб се събирахме за миг и после отново се разделяхме. Наистина беше за миг, винаги за миг, самата ми любов беше мигновена.

  Всеки ден Адът се повтаряше. До тази сутрин. Събудиха ни като всеки друг път - с крясъци и няколко изстрела, облякохме се и ни изведоха. Тази сутрин не ни дадоха сутрешната дажба, а стомахът ми стържеше след снощната „вечеря". Не ни дадоха и лопати, строиха ни на плаца, дойде един лейтенант и каза, че ще ни къпят. Бяхме деветдесет души. Една жена изпищя и се опита да избяга, застреляха я без предупреждение и ни поведоха към сградата, в която щяха да ни изкъпят. За пръв път щяха да ни къпят, откакто бях тук. Обикновено в хангарите, в които живеехме, имаше два маркуча в единия край, откъдето ни пускаха вода всяка сутрин и вечер. В тълпата видях Ануш, очите ù блестяха, провря се между хората и дойде при мен. Прегърна ме, по-скоро се вкопчи с мен, посегнах да я отблъсна, но видях, че около мен много хора са се прегърнали, а охраната не им крещеше... Не крещяха! Просто ни водеха мълчаливо и тук-там сритваха изоставащите. Погалих Ануш по главата и я притиснах към себе си. Не че имаше накъде повече, тя така се беше вкопчила в мен, че няколко пъти се спънах в краката ù.

  Скоро стигнахме сградата. Повече приличаше на гробница, отколкото на баня. Имаше само една врата и никакви прозорци. Вкараха ни вътре и ни казаха да се съблечем. Ануш се изчерви цялата и аз се обърнах с гръб, въпреки че цялата ситуация беше абсурдна. Когато беше готова, ми подаде дрехите си и заедно с моите ги хвърлих на купа, на който ни бяха казали.

  Чак след това се обърнах към нея. Беше толкова красива. Бях си представял този момент много пъти, но, разбира се, не предполагах, че първия път, когато ще я видя гола, ще е в банята. Засмях се тихо, а тя ме побутна нацупено. Не се смея на теб, глупаче, а на себе си - как може да се смееш на себе си, та ти си толкова хубав. Беше мой ред да се смутя.

  Въпреки че беше май, беше доста хладно. Ануш се разтрепери и се сгуши в мен. Беше толкова... хубаво.

  След секунди пуснаха газа. - И аз те обичам, Сири. Това бяха последните думи, които чух.