Сузана имаше прелестна усмивка, която отдавна никой не беше виждал. Самата тя всяка сутрин виждаше в огледалото едно красиво, но тъжно лице и едни дълбоки кафяви, но угаснали очи. От ранна детска възраст Сузана се сблъскваше с тъмната страна на живота. Родителите ѝ, загинали в автомобилна катастрофа, не бяха ѝ оставили нито дом, нито средства. Баба ѝ и самотната ѝ леля трудно я отглеждаха с малка пенсия и минимална заплата на шивачка. Всекидневният сблъсък с разрухата, мизерията, просяците по улиците и угрижени за препитанието си хора все повече обезверяваха младото момиче. Крепеше я една единствена мечта – да избяга от родината си, да учи и живее в чужбина.
Тревожна, трепереща с документите в ръце, Сузана стоеше в трескаво очакване пред вратата на испанското посолство. Млад, красив и висок мъж ѝ отвори, покани я да влезе и каза окуражаващо:
– Ако покажеш на мен и света красивата си усмивка, Сузи, ще ти се отворят още безброй врати! Обещавам!