Всички го наричаха  „късметлията". Всички го наричаха „щастливеца". И всички се удивляваха на късмета му. Но никой не знаеше какво точно беше преживял той. Джарод беше трийсет годишен лорд. Живееше  във великолепен замък и имаше прекрасна съпруга. Беше винаги усмихнат и знаеше как да се забавлява със стил. Но ако човк се вгледаше в очите му, щеше да разбере, че това е фасада.  В тях се четеше болка и мъка. Защото Джарод беше войн. Винаги по време на битка, той пръв влизаше в нея, но за нещастие беше и единствения оцелял след нея.

• - Джарод? Скъпи Джарод, къде си? Моля те, отговори ми.

Йиви обикаляше из замъка и търсеше съпруга си. Дори не беше усетила кога е напуснал пиршеството. Стрхуваше се да не би да е излязъл от замъка. В последно време често излизаше да язди нощем. Най-накрая го намери в спалнята им. Джарод беше седнал на перваза на прозореца. Гърбът му се опираше на рамката, а единият му крак висеше отвън.

• - Скъпи, притесних се, че пак си излязъл да яздиш. Кога се махна от пира?
• - Още в началото. Понякога не мога да понасям свинското поведение на Уилям. Оттогава съм тук.
• - Хайде, слез от прозореца и ела тук. Можеш да паднеш, а знаеш как се тревожа за теб.
• - Знаеш, че съм късметлия и няма да падна. - Джарод изрече последното с лека горчилка
• - Да, но късметът винаги може да ти изневери и да паднеш.
• - Да бе. Шибаната съдба няма да ми достави това удоволствие.
• - Джарод, скъпи. Моля те, не говори така. Звучиш като човек, който иска да умре.
• - А какво те кара да мислиш, че не е така.
• - Скъпи, да не би да си полудял? Ела при мен, нека поговорим.

Джарод слезе от прозореца и тръгна към Йиви. Наметалото му се вееше зад него, а по голите му гърди личаха белези от рани. Рани, които трябваше да са смъртоностни.

• - Няма за какво да говорим, скъпа Йиви.
• - Но защо искаш да умреш? Защо искаш да си далеч от мен?
• - Не. Винаги съм искал да бъда с теб. Но те ме преследват, Йиви. Преследват ме. Всеки път влизам в битка с надежда, че ще умра. Че те ще спрат да ме преследват, но вместо да намеря спокойствие, след всяка битка те стават повече.
• - Кой? Кои стават повече. Кой те тласка към тази лудост.
• - Призраците, нежна Йиви. Да не мислиш, че влизам в битка за чест и слава.
• - Скъпи, плашиш ме. За какви призраци говориш?
• - Помниш ли първата ми битка?
• - Тази при Реднър? Разбира се, че помня. Та нали след нея се оженихме. Но какво общо има тя с призраците.
• - Сигурно помниш, че аз командвах защитата. Бях млад и неопитен. Исках да се прочуя като герой на страната. Трябваше просто да пазя селото, докато дойде кавалерията. Но аз бях недоволен от това. Къде беше славата в това. Затова пратих войниците в атака. Половината от тях бяха новаци и за първи път хващаха меч. А аз ги пратих в битка. Докато те умираха, аз си стоях в палатката и пиех вино. Аз ги пратих на смърт, Йиви.

Джарод се свлече на пода и започна да плаче. Обгърна краката на Йиви с ръце и започна да ридае по-силно.

• - Аз ги убих, Йиви. Аз ги пратих на смърт чрез своята гордост. Сега духовете им ме преследват и ме обвиняват с мълчаливите си погледи. И всеки път като съм в битка, ги виждам. Всеки път като ме нападат, те са пред мен и ме гледат с празен поглед.
• - Стига си плакал, мили. Хайде да си легнем и да поспим. Утре ще потърся някой свщенник да те отърве от духовете.

Йиви помогна на Джарод да стане и го сложи в леглото. После легна до него и го прегърна като любяща майка.

                                        *                            *                                    *

 На сутринта Йиви се събуди сама в празното легло. Огледа се из стаята, но Джарод  го нямаше в нея. Само на възглавницата му имаше бележка.

         „ Скъпа Йиви,

                      Съжалявам, но не мога да продължавам да живея с тази вина. Не исках да  се стига до тук, но нямам друг избор. Извинявай за болката, която ще ти причиня.

                                                                                                                  Вечно твой Джарод „

Йиви пребнледня и изтърва писмото. Нямаше сили и затова се свлече на леглото. В следващия момент влезе прислужницата със закуската.

• - Улрика, виждала ли си Джарод? - прислужницата се отдръпна рязко и се опита да си тръгне. - Улрика, попитах те нещо. Знаеш ли къде е Джарод?
• - Домина, той... той... О, лейди Йиви, господарят е мъртъв.
• - Как така е мъртъв? Какво се е случило?
• - Тази сутрин са го намерили в залата за пирове. Бил е прегърнал меча си, а пред него е имало чаша с отрова.
• - Къде е тялото му сега?
• - Навън, в една каруца. Пратих хора в близкия параклис да кажат, че ще го водим там. Имате ли някакви желания.
• - Не, нямам. Моля те, остави ме сама.

Улрика излезе от стаята и остави Йиви сама. Тя стана и отиде на балкона. Там на 15 метра под нея лежеше Джарод. Слугите му бяха облекли червената униформа. В лявата ръка все още държеше меча си. В следващата секунда Йиви се оказа на парапета.  Вятърът сякаш шепнеше „недей", но тя не му обърна внимание. Разпери ръце и се наклони напред. Докато падаше надолу, една сълза  се стече от окото й. Падна точно върху Джарод. Чу се тихо изпукване от костите й. Ако някой се беше приближил до каруцата в този момент, щеше да чуе последните й думи:

- И смъртта няма да ни раздели, скъпи мой Джарод. Ще те обичам вечно.