Случвало се е няколко пъти. Вероятно ще се случи пак. Сядам на един от първите редове в театъра, знаейки че той ще е там. Оглеждам все навсякъде, за да се уверя, че ще го видя още в момента, в който влезе. Той сяда няколко реда зад мен. И това е най-вълнуващата част. Знам, че ще стоя с изправени рамене, защото той ме наблюдава. Ще извъртам главата си назад, за да мога и аз да го погледна. Ще минат няколко месеца. Много пиеси ще има. Ние ще ходим да ги гледаме, сядайки далеч един от друг. Докато пак ще дойде време за вечерта, в която ще се обърна, а той няма да гледа към мен. Погледът ще му е насочен към скучната сцена и познатата до болка пиеса. В началото това няма да ме обезкуражи. Ще държа раменете си високо, за да не изглеждам изгърбена ако той случайно ме погледне. Ала ето как пак ще минат няколко месеца. И още толкова много пиеси ще бъдат изиграни. Но неговият поглед вече няма да бъде насочен към мен. И аз бавно ще свивам раменете си. Ще стоя изгърбена на седалката си и ще спра да се обръщам назад.