3,4,5-trimethoxyphenethylamine
(Какво прави пеперудата)

Молекулярните взаимодействия са много слаби, но те предизвикват случайните флуктуации, които водят до непредвидимите последствия. Най-важната характеристика на странния атрактор е чувствителността му към началните условия ("ефекта на пеперудата"). И най-малкото отклонение от началните условия може да доведе до огромни различия в резултата.

               Нещо ме яде отвътре. Не знам какво е, не съм се и замислял. Хората го наричат чувство на ревност, параноя, страх, омраза, любов и всички онези емоции, които определят нечие съществуване във вселената. Моето чувство е различно, не че не е присъщо за много хора, напротив, чух че и други се оплакват, въпреки всичко е различно. То е там някъде, между главния мозък и петите, разпръснато из вените, лимфите, част от браздите на мозъчната кора. Някакъв съсирек от кръв, който като че ли се движи и всичко това е свързано с неопределен сърбеж, който на моменти плъзва из цялото тяло. Като хиляди малки подметки ритащи съзнанието ти и тънки гвоздеи приникващи надълбоко в мозъка. Заглеждали сте се предполагам в светлините на фаровете, които приближават, докато накрая не станат ярки слънца и вие се отдръпвате от пътя да не бъдете сгазени и всичко това е прекалено красиво, почти толкова, колкото човешките очи, превръщащи се във бирени капачки, фарове, понякога звезди. Приближаащи се към чужди очи в дълбок замислен поглед, насочен право и единствено в твоите очи, прекалено дързък, за да е просто поглед. Някакъв вид бездопирна целувка, която по същия начин приближава, както приближаващия автомобил. Поглед, обхващащ съзнанието дълбоко и яростно, докато не почнеш да виждаш своето отражение в чуждите очи. И тогава може би се очаква да кажеш нещо. Да направиш нещо. Тогава същото това чувство като връхлитащ автомобил, крещящ клаксон те удря право в двигателната ситема и краката ти почват да треперят, мозъка ти изтръпва. Търсиш думите, за да укротиш чакащите очи поне малко. А те се приближават все повече и повече. Накрая виждаш себе си като в огледало. Само и единствено обърканото „аз”, което се озърта, крие погледа си, трепери и накрая изрича едно неясно и несигурно: „Еми, аз такова, абе нищо, добре съм, малко съм изнервен, но нищо ми няма, ти как си, какво правиш... еми нали знаеш аз ти изневерих... и два чийзбургера с голяма кола. Да знам, и аз не вярвам на прогнозите, може да вали. Обичам те, нали го знаеш?!...” По-добре да си беше вкарал шамар. „Какво, по-дяволите, казах?” Мълчиш. Очите те чакат, сякаш вечно, а цялото ти лице е мазно от стичащата се пот. Някаква бледа светлина те заслепява. Отражението на потта в очите – прожектори. „Разбира се, че съм жалък, иначе нямаше да съм тук.”
               Тичам. Къде ли? Не знам. Думите са без значение. Каквото и да бях казал на очите, все щеше да е безмислено. Аз не я заслужавам, нито тя мен. Нима цветята заслужват бетон? Трудно е да мислиш докато тичаш, особено докато те гонят. Обичам да тичам сам, за здраве. Здрав дух във здраво тяло. Но когато те гонят, забравяш всички принципи, всички теории. Дори забравяш тези, които те гонят. Просто тичаш. За здраве. И аз си тичах за здраве, без да правя впечатление никому. Хората ме гледат въпреки това. Може би, защото са голи, а аз тичам с дрехи. Нима някой може да ме накара да бъда гол, след като не искам. Нима някой може да промени принципите ми след като не искам? Нима някой може да ме накара да бъда това, което винаги съм мразел и презирал? Никога! Прахта от стъпките ми отстъпва настрани като пенеста вълна. Стъпка след стъпка. Чувствам се някак си мръсен от това. Прахта е навсякъде около мен. Тичам гол. Винаги съм тичал гол. Не защото искам да съм различен. Просто така предпочитам. Хората ме гледат странно. Може би се питат защо съм гол. „Очите бяха виновни.” Онова странно чувство на вина, когато трябва да кажеш нещо, но си замълчаваш от страх. И сега бягам от тях, бягам от себе си, бягам от живота. Бягам яростно безцелно и виновно. Бягам, защото ме е страх да плача. Бягам, защото искам да плача. „О, Господи, та аз съм гол!”
            Стоя на спирката. И всичките тези объркани неща, които ми се случиха преди 5 минути, сега са далечен спомен. Поглеждам надолу към себе си и виждам обувки, панталон и яке. Всичко е било плод на въображението ми. Но сега съм добре и си чакам автобуса. Късно вечер е и ми се спи. Спомням си вчера. Погледнах любимия човек в очите и му казах, че го обичам. А после се уплаших от думите си и исках да избягам надалеч. Нима излъгах? Качвам се бавно и спокойно в автобуса, вадя билетче и го дупча. Не бързам за никъде. Не знам как стана, но отнякъде изникна контрола. Приближи се към мен и ме погледна дълбоко и мрачно в очите. „Вашето билетче, господине.” Моето билетче... нима трябва да имам билетче. Тъмните подпухнали очи следяха всяко мое движение, сякаш бях психопат с нож. Бръкнах в джобовете си, поразрових се, но не намерих билета, който бях дупчил преди няколко минутки. А очите на големия безобразен мъж ме следяха спокойно и упорито. Цялото това спокойствие ме изнервяше. Очакваше се да кажа нещо. Или да направя нещо. Фаровете ме заслепяваха. Автомобилът приближаваше все повече и повече, почти да ме блъсне и изведнъж той ми проговри: „А, с карта ли сте?” Карта, каква карта? Сега и карта ли трябва да имам? Уплаших се. Искаха от мен нещо, което не знам какво е. Всичките ми думи и спомени се сляха и изчезнаха. Обзе ме панически страх и единствено успях да кажа едно: „Ъьъьхъ, май иммамммам карта.” Не, не не това. Това не бяха думите. Погледнах очите, проникнах дълбоко в тях, взрях се уплашено: „Скъпа, май излъгах, когато казах, че те обичам. Съжалявам за всичко.” Протегнах се напред, затваряйки очи, търсейки нейните устни. Не исках да виждам очите и сълзите в тях. Знаех, че трябваше да обърна гръб, но вътрешното чувство на вина ме побъркваше. Нима наистина не я обичах? Или всичко беше мираж на скръбтта ми. Целувките лекуват. А аз бях много болен. Наклоних глава напред, търсейки езика й и се сблъсках с металната тръба за държене в автобуса. Какъв глупак. Моето момиче избяга. Надалеч от мен и глупавите ми думи. „Обичам те, наистина” Късно. Голия труп на обезобразен мъж със синя жилетка лежеше под мен, преместих ножа от лявата си ръка, извадих една смачкано билетче и го подадох, или по-скоро метнах върху тялото. „Намерих билетчето.” „Съжалявам”, и страстно целунах устните, после избърсах кръвта от лицето си. Моето момиче избяга, а толкова я обичах.
           „Два чийзбургера и една голяма кола.” Понечих да целуна жената зад касовия апарат. „Обичам те.” „А искате ли и пай към поръчката.” Очите й ме чакаха в служебно търпение. Някак си празни и без емоция. „Да, с удоволствие бих опитал един ягодов пай.”
            Тичам. Тичам и пак тичам. Бях захвърлил храната и бягах от това прокълнато място. Сервитьорката крещеше неистово зад мен и ръкомахаше яростно. „Простак, простак!” Нима не мога да обичам хората? Бягам сам в празния си апартамент, прашен и мрачен, както винаги. Празна къща, празна душа. Само телевизорът ми стоеше по средата на хола. Като символичен паметник на човешкото падение и зависимостта му към чуждия свят, света зад дръпнатите завеси и отвъд затворените мечти в една празна къща. Телевизорът ми както винаги е изключен през деня. Зает съм, за да гледам телевизия. Имам си други задължения. Не и днес. Омръзна ми да бягам из апартамента си безцелно. А мислите ми за нея все повече и повече ме завладяват. Не издържам повече. Включих телевизора и се загледах в точката, която бавно се превръщаше в образ. „Разбира се, че хващам само един канал. Тук други канали не се ловят.” Може би, докато човек гледа порно от него се очаква да прави нещо. Сюжета няма значение, репликите нямат значение. Това е единственият вид изкуство, в което няма нито сюжет, няма и реплики. Единствения вид изкуство, което говори само по себе си, без да има нужда от критически анализи и очаквания. Изкуство, създадено заради самата нужда от изкуство. Пресъздаващо не външните фасади на човешките чувства, не цветния облик на човешките взаимоотношения, пресъздаващо единствено и само дълбините на човешките нужди без излишни изкуствени фасади. Вътрешното „то”, подтикващо интелигентния баща да си купи тайно видеокасетата, малкото хлапе да я вземе назаем от свой приятел, бедния ти чичо да се затвори сам пред телевизора. Единствения вид изкуство, показващ хората изцяло голи и красотата на взаимоотношенията между тези тела. Изкуство на нагона. Седнах на земята пред телевизора и се загледах в образа. Няма нищо по-подходящо от сам мъж в стая с телевизор и един единствен порно канал. И сега се очаква от мен да направя нещо. „Скъпа, аз не ти изневерявам, мастурбацията не е изневяра.” С треперещи ръце се хванах за единственото място, което ме привличаше сега и започнах тласък след тласък. Също както тези бащи, чичовци, хлапета. Все по-бързо и по-бързо. Празната ми стая се запълни с хора. Насядали на скамейки около мен, обсъждащи с акадамична задълбоченост моите действия. Те ръкопляскаха, снимаха ме, смееха се гласно и крещяха в поощрение. Тласъците се превърнаха в машинни удари. Станах голяма метална помпа, създадена единствено и само за да изпомпва съдържанието си. Създадена заради целта си. Сякаш всички тези хора изпробваха издържливостта на тази машина. Обсъждаха я. Смееха й се. Гледаха я. А аз се взирах единствено и само в празното тяло на неработещия отдавна телевизор и си мислех за нея. Крещях, виках. Ненадейно как бях попаднал в цирк. Не ме интересува. „Вижте, той мастурбира!... Залагам, че ще свърши до една минута… Браво, браво!...” ...„Изневерих ти, съжалявам, но това не ми пречи да те обичам. Само моля те, не ме гледай. Страх ме е от погледа ти. Чувствам се виновен.”   
           Но нея вече я няма. Няма я отдавна. Остави ме сам в скучния ми апартамент. Мастурбирах в тоалетната, замислен за нея и сълзи капеха от очите ми. Някъде отзад се чуваше глухото бръмчене на разваления телевизор. „Излъгах те, когато ти казах че те обичам. Как мога да обичам някой, който не съществува?”
           Събудих се с крясъци. „Тихо, ще събудиш другите пациенти.” Други? Бях сам в изцяло празна стая. Празен човек, без очи, загубил ги в автомобилна катастрофа преди няколко години. Единствения, запечатън образ в съзнанието ми са два приближаващи се фара. Бях никой, като бял квадрат в бяло поле.

Най-простият тип атрактор е точката. Такъв атрактор е махалото при наличие на триене. Независимо от началната скорост и положение, такова махало винаги ще се стреми към състояние на покой, т.е. в точка. Точковият атрактор е най-простия път от хаоса към реда. Той съществува в първото измерение на линия, която е сбор от безкрайно количество точки. Точковият атрактор води например човека неизменно към една дейност или го отблъсква от друга, подобно положителния или отрицателния полюс на електромагнитната енергия. Ние не знаем как ще се държи всяка частица от водата във вана с играещо вътре дете, но със сигурност знаем че, ако я пуснем да изтича, ще се стреми към точката на отвора на дъното.

Съществува понякога точка между привличането и отвращението, точка-седло (инфлексна точка), вкогато енергиите са в баланс, просто преди една от силите да стане по-голяма от другата. С изключение на тези редки примери на инфлексна точка, това е черно-бял, "добър-лош", целенасочен атрактор.

Ч А С Т   2

        Тик-так, тик-так, тик-так. Секунда след секунда, вечност след вечност. Какъв е смисъла да броя секундите, след като съм затворен в някаква скапана стая завинаги? „349578, 349579, 349580, 349581...” Омръзна ми да броя. Някак си безсмислено е. Не съм луд, просто съм различен, но нима това не ми пречи да обичам? Времето тече. Не откривам смисъла в наличието на часовник в стая, където времето е без значение. Но всичко, което е създадено е създадено с някава цел. Може би, от мен се очаква да броя всяка секунда в чакане времето да спре. „349582, 349583, 349584...” Опитвам се да си представя къде съм. Може би бяла стая с бели стени без врати, само ярка алуминисцентна светлина отвсякъде. Всъщност това е глупаво и съществува само по филмите. Най-вероятно съм в някое мазе или килия с тоалетна и мивка и един часовник, който да е най-интересното ми занимание. Макар, че досега така и не открих нито мивката, нито тоалетната, нито часовника. Само лъскави мраморни стени. А едва вчера мастурбирах пред телевизора си. „Ей ти, който ми носиш храната, искам два чийзбургера! Чу ли ме веднага, иначе ще се освободя и ще ти набутам скапаните бълвочи, които ми даваш в устата!” Никаква реакция. Само празно, глухо ехо. „349585, 349586, 349587, 349588...”
          Опитвам се да тичам, но се подхлъзвам и падам. Ако използвам тиктакането като хронометър и стъпките си като разстояние, ще мога да измеря скоростта си върху тази повърхност, което с оглед обема на стаята, ще намеря ускорението си на движение и сравнявайки го с научните си познания мога да разбера каква е повърхността на стаята, в която се намирам. Глупости. Мисля, че полудявам. Сънувам странни неща, боли ме главата и единственото нещо, което чувам е скапаното тиктакане и собственото си дишане. Ами ако съм мъртъв и от мен се очаква да съжалявам за нещо, да се изповядам. „Скъпа, съжалявам, че ти изневерих, но мастурбацията не е изневяра. Обичам те!” Нима цветята могат да съжителстват с бетон? Ако имаше едно цвете, което просто да ухае и да позадуши поне малко миризмата на собствените ми изпражнения и урина. Хранят ме с лекарства, намирам ги по земята. Малки заоблени хапчета. Нямат вкус и мирис, мисля, че ме карат да полудявам. Някой си прави експеримент с мен. Всъщност не. Кой се интересува от мен?
            В момента спя в стаята си в празния си апартамент, заспал пред телевизора, който отдавна не работи. Обичах да си представям как гледам разни неща на него. Всеки канал, който си искам. Ставам и отварям очи. Слънчевата светлина, която прозира през завесите ме заслепява за миг, поразкършвам се и се изпикавам. Поглеждам се в огледалото и си мисля, че може би съм отслабнал с 10ина колиграма. Брадясал съм, мисля, че съм гол, но виждам само лицето си, за да преценя точно. Сигурно съм гол. Родил съм се гол. Всъщност никога не съм излизал от апартамента си. Жалко е, че няма врати зад ключалките и няма прозорци зад завесите. Какъв е смисъла да съм облечен след като съм сам и винаги съм бил сам. Чувството на самота не ми е познато, защото не знам какво са хората. Не знам как изглеждам. Виждам само лицето си, но огледалото е прекалено малко, за да се огледам целия. Виждам разни дрипи по-себе си. По-добре да бях гол. Винаги съм бил гол. Светлината в апартамента ми става  все по-ярка и озарява прашните тухлени стени. Птичките пеят, надвесвам се от прозореца и поглеждам надолу. Страх ме е, не знам какво има отвъд! Нищо не виждам, само празни рисунки, все едно съм в недовършен комикс. Тик-так, тик-так, тик-так. Не беше така. Превъртам касетата назад. Светлината в апартамента ми става все по-ярка и озарява прашните тухлени стени. Тръгвам към завесите, дърпам ги и се блъскам в олющена мазилка. Нима съществувам, нима някога съм съществувал. Спомням си всеки един миг от миналото си. Спомням си всеки един миг прекаран зад тези стени. Всяка една дума, казана на мене си. Всяка една прясна закуска, която ме чакаше всяка сутрин на пода по средата на стаята. Времето няма значение, когато не очакваш нищо. Времето няма значение, когато си сам.
           Аз победих! Победих милионите секунди, победих часовете, дните, годините. Победих времето. То няма власт над мен. Времето няма власт над нещо, което е празно и безлично. „199873456, 199873457, 199873458...” Мастурбирам пред тъмния черен екран на телевизора. Нея също я няма. Тя никога не съществуваше. Никога е прекалено далечно понятие. Разбира се, че винаги е била до мен. Тя е човека, когото обичам. Тя е човека, заради, когото става всичко това. Мастурбирам, но не мога да свърша, сълзи покапват по бузите ми и се стичат надолу. Не е възможно да плача. Напъвам все повече и повече, кръв нахлува в половия ми орган. Все по-бързо и по-бързо, яростно. Започва да ме боли. Стискам с все сила, крещейки неистово. Не мога повече, не издържам, мускулите ми не могат да го понесат, целия ми организъм също. Победих себе си и половия си нагон. Победих любовта, победих обществото, победих скуката, победих емоциите и желанията. Не съм луд. Когато живееш сам в затворено място от прекалено много време, за да си спомниш каквото и да е било от преди това, изграждаш свои собствени критерии за това, кое е правилно и кое не. Според моите критерии не съм луд. Никога не съм бил. Луд не може да е човек, който никога не е виждал светлината на слънцето. Луд не може да е човек, който не е виждал чужди очи. Лудите не плачат. Всъщност нямам критерии за лудост. Как мога да имам критерии след като не знам какво е отвъд стените?
            Време е за хапчетата. Завити в хартийка, както всеки друг ден те седят по средтата на стаята, чакащи ме да ги погълна. Ами ако днес, само днес реша да не ги взема, какво ще стане? Ако само днес не се подчиня на ежедневието си какво ще стане? Ако само и единствено днес откажа да бъда цветето, което заливат с бетон. Но как може да си спомням неща, които не са станали? Как може да знам факти, които няма откъде да ги науча? Как може да си представям неща, които не знам как изглеждат? Как може да изпитвам емоции, когато не знам какво е отвъд няколкото стаи, в които живея? Всъщност всички въпроси се свеждат до един единствен: Как мога да бъда, след като не съществувам? Днес няма да се подчиня на принципите и да взема проклетата храна и проклетите хапчета. Днес няма да броя секундите и да драскам по стените.
             „Скъпа, очите ти са прекрасни. Обичам, когато се вглеждам в тях. Обичам да ти казвам думите, израз на своите емоции. Знаеш, че те обичам, нали?”
             Тик-так, тик-так, тик-так. Чакам отговора й. За пръв път не се страхувам от думите и за пръв път не треперя пред очите й. Онова чувство отдавна изчезна. Чувството на задължение пред някога, чувството, че грешиш спрямо някои, който обичаш. Чувството на гняв, че си с човек, когото не заслужаваш. Погледнах дълбоко в очите й. Погледнах във фаровете на автомобила, чакащ сблъсъка, чакащ думите, такива каквито очаквам да бъдат, такива каквито искам да бъдат. Бях тичал толкова много, за да съм тук до нея. Бях броил милиони секунди, за да присъствам на този миг. Отговора се бави. Тя ме гледа някак с недоумение, сякаш очаква да добавя нещо, сякаш знае нещо, което аз не знам. „1998734510, 1998734511, 1998734512...” Цяла вечност. Нима наистина съм луд и не знам къде съм? Къде е моето място и кой съм? Светлината на очите и стана прекалено ярка. Иска ми се да се отдръпна, но знам, че е прекалено късно. Стоя като вцепенен, всичките думи, които бях тренирал сега се оказаха напразни. Секундите станаха вечност на страдално очакване. И сякаш изведнъж като трясък, който връхлита неочаквано, като механичен глас, програмиран с 100110101, създаден да отговаря като писъка на шумен клаксон с времето необходимо да се обработи информацията, с прожекторите на нейното проследяване, тя отговори някак бавно, сякаш някой от параметрите на изчисление липсваше: „Но, но как може да виждаш очите ми, като си сляп?”
            Пропадах надолу. Крещях. Светът ми се срути. Защо не взех хапчетата? Защо отказах стаята, където бях свободен? Защо предпочетох очите пред завесите? И сега падам, крещейки. „Скъпа, аз ти изневерих, мисля, че трябва да знаеш това.”
            На другата сутрин, опипвайки бавно хлъзгавия под на затворената стая, опитвайки се да прозра поне един миг, зад зашитите си очи, вместо хапчетата на пода, имаше два сочни чийзбургера с голяма кола.

Следващият тип атрактор е граничния цикъл, който има вид на затворена крива линия. Пример за такъв атрактор е махалото, на което не влияе силата на триене. Друг пример е биенето на сърцето. Честотата на биене може да намалява или нараства, но тя винаги се стреми към своя атрактор, своята затворена крива. Цикличния атрактор кара човека да се стреми отначало към едно нещо, а след това към друго (цикъла от сън и бодърстване, например), подобно на магнитен кръг, отначало привличайки, после отблъсквайки се, след това привличайки се отново. Той съществува във второто измерение на равнина, сбор от безкрайно количество линии. С него се характеризира пазара, където цената се движи нагоре или надолу в определен диапазон в течение на някакъв период време. Например, високите борсови цени на зърно есента на тази година предизвикват увеличение на посевните площи следващата пролет, което, на свой ред, води до увеличаване на реколтата зърно и понижававне на цените в следващата година. След това фермерите намаляват посевните площи и т. н. Този атрактор е по-сложен от точковия атрактор и представлява основна структура за по-сложно поведение.

Ч А С Т  3

        Халюцинирам всеки скапан ден. Вече не знам кое е реалност и кое сън. Трудно ми е да преценя къде съм и защо. Нямам вече никакви спомени от нищо, само отделни преплитащи се моменти, които може да са халюцинации също. Почвам да изпитвам емоции, които ми е трудно да си ги обясня, поради това, че е нямало как да ги изпитам. Изолацията ми на това място е прекалено дълга. Сънувам странни неща, вулгарни неща. Понякога сънувам насилие, секс, мастурбация наркотици, храна. Понякога неща, които не мога да си обясня. Странни лица, фарове, необясними перспективи на предмети, които не са ми познати. Объркан съм. Наистина не знам дали съм сляп и нищо не виждам или сънувам по цял ден. От години не правя разлика между ден и нощ. Изпитвам постоянна болка в главата. Като чук, който ме удря на определени интервали със невероятна сила. Все по-силно и по-силно. Може би наистина съм сляп и някой ме удря с някакъв предмет. Вечното тиктакане ме изнервя. Тук не може да има часовник, няма смисъл да има часовник. Но нещата в мястото, където съм затворен нямат смисъл. Съществуването няма смисъл. Реших да направя дневник на нещата, които си спомням докато не халюцинирам. За съжаление не помня дати и години. Изгубил съм представа за времето. Всъщност аз никога не съм имал представа за времето. Тук то не прозира.

Ден Първи

Събудих се на някакво странно място, съвсем гол. Прилича ми на апартамент, но е прекалено празен. Нямам абсолютно никакъв спомен кой съм и защо съм тук. Нямам спомен за околния свят. Само бегли откъслечни неща, като картини в съзнанието ми. Нищо повече. Мога да чета и пиша. Даже някой ми е оставил дебела тетрадка и няколко молива. Огледах апартамента. Стаята, в която се събудих, нямам представа за големината й, защото някои величини от съзнанието ми се губят, но е дълга 30тина стъпки и малко повече широка. Не голяма според представите ми за пространство. Въвсем празна е. Само по стените има разни надраскани числа като формули, с които не съм запознат. Няма прозорци, само една врата, която води до по-голямо помещение с лъскав под, един телевизор по средата. Изглежда доста стар. Има завеси, зад които прозира светлина. Първата ми реакция беше да дръпна завесите и да установя къде съм, но за съжаление безуспешно. Зад завесите имаше олющена тухлена стена. Нищо. В голямото помещение има и врата. Опитах се да я отворя, дръпнах всички резета и открих пак стена. Светлината, която се излъчва зад завесите е алуминисцентна. Третата стая, свързана с голямото помещение е баня, състояща се от умивалник, вана и тоалетна чиния. Нямаше вода. Почвах да усещам как страха ми нахлува дълбоко в мен. Но когато човек е заключен, няма какво да прави освен да чака.

Следващите дни, почнах да опознавам жилището си. Всяка сутрин преди, когато се събуждах откривах по средата на голямата стая паница с храна и увити в хартия хапчета. Отначало не поемах нито едното от двете. Беше ме страх от съдържанието им, но времето учи. И най-вече гладът. Почнах да се храня със скапания бълвоч, но отказвах да взимам хапчетата. Открих белези по очите си, докато се оглеждах в едно съвсем малко огледало закачено над мивката във банята. Не знам от какво са тези белези. Изглеждат все едно някой ми е зашил клепачите и след това ги е отшил. Всеки ден се опитвам да си спомня нещо от миналото, да си спомня съвсем обикновени неща, както какво представляваше училището и жените. Но със всеки изминал ден усещам как почвам да полудявам.

Почнах да взимам хапчетата. Всеки ден. Халюцинациите спряха, после се появиха отново с все сила. Мисля, че съм сляп. Макар, че не мога да го докажа със сигурност, не е възможно да виждам нещата, които виждам. Колкото и истински, толкова и нереални са. Няколко пъти се събудих без абсолютно никаква идея къде съм. Нищо не виждах, но си мисля, че пространството беше различно, пода беше различен, вкусът му също.

Страх ме е. Страх ме е от това, което съм, или по-скоро от това, което съм бил. Изгубих дните, месеците, годините. Въобще не знам откога съм тук. Дали въобще съм се родил на проклетото място или някой ме е довел тук насила. Ами, ако пък аз съм искал? Нищо вече не си спомням от миналото. Може да съм прекарал времето си в трите стаи години, може и дни. Сънищата не спират. Ами ако е един голям сън?

Една нощ усетих нечии ръце около мен. Стреснах се, опитах се да отворя очи, но те бяха зашити. Почнах да викам и някой ме удари със все сила по врата. Успях да се изправя, макар и пълзейки почнах да обикалям стаята. Туп – Туп. Чувах стъпки зад мен и заглушен кикот. Баааам. После един ритник. Ръцете бяха много груби и изкривени и ме обгръщаха отвсякъде. „Най-сетне си имам компанийка.” - каза гласа кикотейки се. „Виж ти колко е буен, ела тук, ела не се страхувай.” Обзе ме адска паника. Кой нарушаваше пространството ми и защо? Нима това е човека, който ме затвори? Искаше ми се да го ударя с нещо, но нито виждах, нито имаше с какво. Аз пълзях, а ръцете и кикота бяха зад мен, от време на време обгръщайки ме като вълна от страх и параноя. Баааам. Още един ритник по главата. Събудих се чак на сутринта. Може би съм сънувал, защото когато се събудих си виждах нормално. И въпреки всичко имаше нещо странно. В банята и по-точно във ваната имаше малка локвичка кръв. Стреснах се и се огледах, но нямах рани и белези по мен. Страх ме е!

Добре, че са хапчетата, иначе щях да загубя разсъдъка си съвсем. Без тях не мога да говоря и да се движа. Но със тях ме е страх от всичко, най-вече от себе си и това, което съм. Много пъти съм се опитвал да открия кой ми ги дава, чакал съм го притаен в някой ъгъл, но той никога не се появява, когато го чакам. Хапчетата ми помагат да не спя. Не съм спал от седмици и така е по-добре. Не искам болния изрод да се върне отново и аз да съм неподготвен. Седя клекнал и затаен в ъгъла до завесите и чакам. Забравих за храната, забравих за водата, за която впрочем установих, че се пуска в определени моменти. Би ми се искало да ги определя като часове, но се опасявам, че не мога.

Става все по-зле. Губя цялата си представа за съществуване и осезание. Наистина не знам кое е реалността. Мастурбирам и се режа с нож. Не, не това, спя с отворени очи, защото, когато ги затворя, като се събудя те са зашити. Нима съм луд?

Не съм луд. Хапчетата още ме държат, ако не бяха те щях да съм мъртъв отдавна. Една сутрин намерих остър предмет до храната. Искат от мен да се самоубия? Никога. Тук ми харесва. Така спокойно е.

Почнах да си режа пръстите един по един. Само на дясната ръка, за да мога да пиша с лявата. Един по един. Всеки ден, дванадесет дни подред. Не е възможно. Боли ме и има много кръв. Щом ме боли, значи съм жив. Това е добре. Има за какво да живея.

Днес нахраних пеперудата с един от моите пръсти. После се разходих в градината с ябълковите дървета и гледах слънцето. Толкова е красиво!

Тороидалния атрактор е още по-сложен атрактор. Той представлява сложна циркуляция, която се повтаря, докато се движи напред. Съществува в третото измерение, в тяло, което се състои от безкраен брой плоскости. В сравнение с цикличния и точковия атрактор, атрактора тор въвежда по-голяма степен безпорядъчност. Но за разлика от странния атрактор, прогнози все още могат да се правят, образеца е фиксиран и краен. Графично изглежда като геврек, автомобилна гума (тор). Той образува спираловидни кръгове на ред различни плоскости и понякога се връща в същата точка, от която е тръгнал, завършвайки пълен оборот.

Неговата основна характеристика е повтарящото се действие. Този атрактор пресъздава нещо като хомеостазис, подобно на този, като популяцията на насекоми влияе на популяцията на жабите. В частност, присъстствието на голям брой насекоми води до увеличение броя на жабите, а големия брой жаби ще изяждат повече насекоми, което води до съкращаване популяцията на тези насекоми. Поради намаляването на храната, популацията на жабите започва да намалява. Аналогията в психологията са сензорните функции - усещане и чувствителност.

От всичко гореказано следва, че точковия атрактор може да се представи във вид на едномерна линия, цикличния атрактор като множество линии (необезателно прави) в двумерната плоскост, тороидалният атрактор са множество линии в тримерното пространство.

Ч А С Т  4

Някога плача. Много отдавна, може би доста преди да попадна там където и да съм, аз бях част от нещо, което наричахме „семейство”. Явно произлиза от думата „семе”, някакъв знак за цялост, малка общност от хора с наследствен ген, хора с халки на пръстите. Хахахаха, колко е смешно, а сега им останаха само халките, халки без пръсти, очи без зеници, поглед без надежда. Аз ги убих всичките, убих децата, убих старците, убих младите, убих по-възрастните. Останах само аз и моята пеперуда. Жалко, а толкова исках да си говоря с някой. И въпреки всичко ги обичах. В съда ми казаха: „Когато обичаш някого не го пребиваш до смърт с горещ чайник, когато обичаш някой не го колиш с ножче за рязане на масло, нормалните хора не държат мъртвото си семейството след това в гардероба. Това не им доставя сексуално удоволствие.” Но, мамка му, каво знае съдята, какво знае този глупак. Аз не съм хората, никога не съм бил, аз не съм те, защото те никога не могат да бъдат мен. Никога няма да достигнат моето ниво, никога няма да преживеят това, което преживявам аз в момента, пишейки тези редове, хаотични мисли в тетрадката си... спомени от нещо, което не помня, но сънувам, нещо което ме убеждава всеки божи ден защо аз съм затворен и защо халюцинирам. Аз чувам, защото не виждам, мисля, защото не вярвам. По-добре да ме е страх от там, където съм, отколкото да ме боли, от това, което съм. Аз съм......В това празно място всеки някога някъде, ще впише своето име, това ще съм аз и ти. Името няма значение. То унифицира хората, то ги прави част от едно общо, семейство, част от общество, социална система, а след името е номерче с 10 цифри, просто число, слагащо всички хора в един регистър, още когато се родят. Затова аз предпочетох да нямам име, предпочетох да съм никой, защото да си никой сред система от грешки е по-добре от това да си име, наследило тези грешки. Аз не искам да съм в регистър, нито съм стара книга, нито съм орган за даряване. Не ми е нужно живота ми да е архив и да се съхранява в стая с други нему подобни. Ако искаш да ме назовеш, ти, който четеш тези редове, просто ме наречи „АЗ”. Някога чувал ли си теорията за хаоса? Това е математически апарат опериращ на базата на поведението на някои нелинейни динамични системи и описващ явление известно като хаос — още известно като термина „чувствителност към началните условия“. Затова редовете ми са хаотични, защото ако бяха линейни, ако имаше смисъл и сюжет, ти нямаше да се питаш: „Защо?” А просто щеше да четеш. Да пишеш е като да сереш, седиш си и просто действаш, задоволяваш нужди, изливаш, това, което ти се е събрало отвътре. Наречи ме циник и глупак, но знаеш ли какво, хора като теб ме вкараха в тази клетка от празни стени, хора като теб не могат да си представят да са на мое място, защото там където живеете вие е същото като мястото, където съм аз, само че по-голямо и с повече хора. Съответно по-цинично и по-глупаво. Защото не аз съм глупака и циника, а тези, в които се преобразявате във вашата вселена.

Аз не съществувам. В този ред на мисли, нещо, което не съществува няма буквено определение. Но то може да бъде мисъл, емоция. Това, което си прочел в горните страници е просто измислица, един бегъл и блед пример на това, колко болен може да е един човек, една емоция на това да преживееш нещо, да те боли, да плачеш, да крещиш, да те е страх. Един пример на съществото, в което си се превърнал. Затворен между стени, не от тухли, стени от страх, ти друсаш не хапчета, но идеи, ядеш не бълвоч, но слава и чест. Аз може да съм затворен, но виждам живота такъв, какъвто е, без фалшивите пози и социални нагласи. Защото всеки със социална нагласа ще каже, че тези редове са една глупост, опита на един отекчен човек да бъде оргинален. Но не, ако искаш нещо оригинално и интересно, гледай Холивудски продукции, тук няма да намериш нищо освен хаотични, мисли. Защото те са написани в реда на появяване, в реда на съществуване, хаотични, но истински, за разлика от другите книги, където всичко е подредено, но наивно и глупаво.

Аз ги убих вичките, заклах семейството си, заключих се в стаята си, дръпнах завесите и си представях, че съм заключен. Дълго време се друсах на лекарства, за да успокоявам болката, която гори дълбоко в мен... дълго време мислех преди да почна да пиша, за да мога да звуча, наистина така, както виждам нещата, в никакъв случай така, както трябва да звуча. Това не е разказ, новела, есе или съчинение, не е проза, камо ли поезия. Това съм аз, това си ти. Това е живота ни, описан графично и гнусно, не по-малко от наистина. Може да ти е харесало, може би и не, но не казвай, че си го разбрал, защото ако го беше разбрал нямаше да си стигнал дотук. Та, за Бога, никой не чете глупости и размишльотини. Жалко, по-добре така, отколкото да ги живеем. Затова ги убих, защото те не заслужават да са част от този горчив живот. Да, точно така, убих принципите си и идеите, убих канона, убих нагона, убих скуката, защото спрях да съществувам, Сега съм между тези редове, редом с теб. А твоя разказ продължава, там, където свърши моя. И приятелю, не забравяй да нахраниш пеперудата със своите пръсти, никога не карай най-добрия събеседник да умре от глад.

Какво прави пеперудата? Измества една точка във фазовото пространство, което представя метеорологичното време. Да допуснем, че тази точка лежи на един макар и много сложен и многомерен атрактор - малък размах на пеперудата може да отдели точка от атрактора само за много кратко време, след което бързо се връща на същия атрактор в да кажем, близка, съседна точка B. Траекторията на отклонение A и B е екпоненциална, но тъй като лежат на един атрактор, те генерират подобно поведение във времето. Пеперудите сами не предизвикват ураганите (причините за тях са по-глобални), но могат да повлияят "леко" кога точно ще се случат.

Автор: Я.Пеянков