Глава XVIII

   Беше топла майска утрин. Ситните капчици дъжд целуваха цветните пъпки на все още позаспалите цветя и ги караха да освободят аромата си. Времето беше едно такова- уж облачно, ама със загадка от слънцето, уж валеше, ама лъчите си открадваха пространство и минаваха през водните пръски.

Тя беше на двора и се разхождаше в градината. Тук- таме се навеждаше да откъсне някое плевелче, което ѝ се набиваше на очи и го слагаше в навитата като джобче престилка. На дървената масичка под черешата стояха две чаши кафе- още топли, защото парата излизаше над тях- и купичка със сладки. Явно очакваше някой. Малкият се показа на вратата. Вече беше на седем. Ухили се на майка си. Показа ѝ поoредялата оградка в устата си от липсата на зъбки и отиде при нея.

   - Добро утро, мамо!

   - Добро да е, Павка! Наспа ли се?

   - Ами да.

   - Хайде влез да закусваш тогава. После можеш да играеш на двора. Аз чакам леля ти Янина. Искаше да се видим.

   - Тя сякаш те чу, мамо- вече е на портичката.

   - Здравей, Нина!- махаше Янина през вратата.

   - Здравей, отключено е, влизай! Айде Павка, влизай да ядеш!- и той я послуша.

   - Как си, Нинче?

   - Добре съм, но вчера ти ми се стори угрижена- Янина я погледна отдолу нагоре, като усърдно чупеше палците си един в друг.

   - Дай да седнем на масата, че искам да ти кажа нещо и ще ми е трудно да остана права.

   - Какво има, Яни? Всичко наред ли е?

   - Помниш ли нощта, в която се запознахме- започна Янина без и идея изобщо да увърта- в която ме намери?- гласът ѝ стана дълбок и тайнствен, а в него се долавяше вина.

   - Не бих могла да я забравя.

   - Ден преди тази нощ, бях родила- бях родила дете. По вида ми вероятно си познала, но добротата и възпитанието ти, не ти позволиха да попиташ дори през годините, през всичките тези години.

   - Защо ми го казваш сега?

   - И до там ще стигна. Изродът, който беше баща му- Нина я погледна въпросително, но замълча- ми го взе. А и аз не бях стока. Тогава бях жалка картинка- уличница, един повод за подигравка в хорските уста.

   - Недей да говориш така, моля те!

 - А как? Как да говоря? И е вярно... Както и да е- запознанството ми с този човек беше възпламеняващо. Толкова добре успя да ме омотае в мрежите си, а се оказа един психопат. В една от безбройните вечери, в които не беше на себе си, в които изпадаше в някакви страшни психически истерии до пълен амок, изтърва нещо от устата си, което няма да забравя. Със абсолютно самодоволство ми се похвали как е убил брат си, за да отнеме дъщеря му- Нина потръпна- а после и майка ѝ. Разказваше с пълни подробности тази кървава баня, в която сам се беше изкъпал.

   - Мамо?- малкият пак беше на вратата.

   - Пламене, влез вътре!

   - Ама нали щях...

   - Влез вътре ти казвам, после ще играеш навън. Сега вали силно!- Това разбира се не беше вярно, но в този момент тя дори не можеше да примигне, камо ли да се обърне и да погледне сина си, защото човекът за когото сега говореше Янина, накара сърцето ѝ да заседна в гърлото, ала не се издаде. Момченцето изпуфтя и се върна обратно, а гласът на майка му звучеше неестествено, странно, силно разтревожен.

   - Продължавай, моля те!

   - По някое време разбрал за племенницата си. Минал границата нелегално. Стигнал до Смолян. Там се срещнахме. Не знам колко лица имаше този човек, но беше различен зад всяко едно от тях. В началото беше просто съвършеният. Плати за мен за цял месец. И повече не ме пусна.

   - Докато ти не избяга...

   - Не съвсем. Когато разбрах, че съм бременна, се уплаших. Бях убедена, че ще се ядоса и че ще ме изрита обратно на улицата. Но напротив- Янина се разплака- дори бих казала, че много се зарадва, което беше абсолютна изненада. А впоследствие разбрах, че това е и било цел- негова коварна идея. Не ми позволи да ида в болница когато моментът настъпи. Извика някаква жена уж да ми помагала. Болките бяха адски и страшни. По някое време съм загубила и съзнание, а когато започнах да си отварям очите, всичко беше някак като в мъгла. Главата ми се виеше и трудно фокусирах предмети и хора, камо ли лицата им. Ушите ми бучаха. Но сред размазания ми взор и звуците, които ехтяха и се блъскаха в ушите ми, различих една реплика „Какво ще правим с другото?“ Тези думи са се загнездили в ума ми оттогава и не спирам да си задавам въпроса- „Ами, ако децата са били две?“ Ако съм родила близнаци?- Янина стисна зъби- Още същата нощ ме изхвърлиха на улицата с дете на ръце, което сега като се замисля още повече засилва подозренията ми, още повече когато знам, как той искаше син отчаяно. Как и от къде имаше толкова пари- не разбрах и не поисках да разбера. Но явно е преписал нещо на мен, мисля че кола, защото получих писмо, в което ме уведомяват за неговата смърт и че въпросната кола, която аз никога не съм виждала, остава за мен. Наследствена пишеше в писмото- и знаеш ли... зарадвах се. Човекът, от когото се ужасявах и от който безумно се страхувах, вече го няма. И сега мога да потърся сина си... или синовете си?...

   Нина я прегърна. Изви очи нагоре към небето и безмълвно изказа „Благодаря“! Успокои разстроената си приятелка. Вдъхна ѝ кураж и увереност, че въпреки всичко и всички, тя трябва да опита да намери детето или децата си. След час-два я изпрати. И когато затвори вратата зад себе си прошепна:

   - Сега и аз мога да потърся моята Даника и Мирослав. Какво ли правят? Дали са добре?...

   Тя се опита многократно- без успех. По това време Мирослав и Даника бяха по Перник и по София. Той беше заличил адреса им в селото и не беше вписвал друг повече- за защита на дъщеря си. А той нямаше как да знае, че жена му вече е свободна. Янина също не постигна до успех. Дори бе готова да се откаже за пореден път, докато след малко повече от тринайсет години, не намери нещо...

***

   - Андрейка, к‘во ши прайм ся?- гневно го попита Слави и тресна чашата на плота на бара.

   - Не знам Слави, но трябва да я видим.

   - И кой е тоя изверг, мамицата му нещастна, дето е посмял даже да я докосне? Жив ще го изям, така да знаеш! Само да го докопам! Как ли е тя сега?

   - Не знам, братле!- Андрей избърса очите си- Ама горко му на ония, що е дръзнал да припари до нея!- леденият му глас накара дори Слави да изтръпне. Андрей обърна чашата наведнъж и изля всичко в устата си. Опитваше може би да угаси яда си, но той се разпалваше още повече и все повече се багреше в краски на омраза към човек... към нещото дръзнало да ѝ посегне. Въпреки, че то нямаше ясни очертания как изглежда, къде е и дали въобще ще се срещнат по между си.

   - Ще се пробваме ли да я търсим тая вечер?

   - Тая- не, ама ако утре полицията не ни заведе при нея, ние самички ще се заведем, повярвай ми. Няма да оставим нашата Даника така, няма да я оставим сега!- и тресна с юмрук по масата. И след още няколко чаши, се дотътриха обратно в хотела. Толкова пияни... беше далеч по-лесно да се проснат по леглата, защото и двамата знаеха, че тази вечер можеха да свършат и нещо глупаво. За това може би предпочетоха мътна глава, безпаметна вечер и неприятна изтрезняваща утрин...

   Орлин извади от колата младежа и го сложи на носилката. Един от лекарите веднага поиска рентген и ги накара да отведат момчето там. Полицаят остана да чака, за да се увери какво е състоянието му след това.

   Тя се промъкна тихомълком в коридорите. А в сегашния ѝ вид, никой не ѝ обръщаше особено внимание- белязаната по нощница и по чорапи се разхожда по коридорите. Никой дори не бе разбрал, че тя е на покрива. Но момчето я заинтригува по някакъв начин. Дали за да пробва себе си, или да се увери в думите на лекаря за детето и какво е сторила тя за него, или пък наистина този младеж я грабна с нещо- и тя не беше сигурна. И докато всички чакаха за рентгеновия лаборант, тя се промъкна в залата и отиде до него.

   - Хей, здравей!- каза тя.

   - Ама... коя си ти?- опита се да се надигне той с полусвито око, но не успя съвсем.

   - Шшш, не се напрягай, леж си. Какво ти се е случило?

   - А на теб?- прокара поглед по белега ѝ, тя леко се изви.

   - Несполучлива пластична операция, не бери грижа. Дай на теб да помогнем!- Даника видя ръката му и я хвана с двете свои. Той изохка, но после бавно се отпусна. След това сложи ръце на бузите му и малко по малко всичко изчезна, а окото започна да се отваря и моравият му кървав цвят да бледнее. Накрая тя го прегърна.

   - Как се казваш, страннице?

   - Даника.

   - Аз съм Пламен. Радвам се да се запознаем и то по такъв начин. Ако не беше полицаят, ако не беше и ти- сега може би вече нямаше да дишам дори.

   - Ей, нали всичко е наред вече! Хайде, опитай се да поспиш малко.

   - Постой с мен, моля те!- дръпна я Пламен за ръката. Мътнината в погледа му все още не липсваше, но беше започнал да се отпуска. Усещаше се странно затоплен, усещаше се спокоен до нея, близък по някакъв начин...

   - Не мога, ще ме спипат!

   - Кой? Какво? Ама коя си ти, Даника?

   - Шшшш!- сложи ръка на устата му тя.

   - Даника излезе. Както вървеше по коридора обратно към стаята си, рязко се свлече надолу. Все едно някой сряза главата ѝ. Онези големи очи, напръскани с малки точици, бяха пред нея. А тя се ужасяваше от тях. Започна да крещи и да свива и разпъва колене импулсивно. Сякаш риеше в невидимата пръст. Опитваше се да извади тези очи от това лице, или поне да ги затвори...

   - Хей, добре ли сте?- някой я хвана за рамото. Тя не я отрази. Въпросът се повтори и потрети. Накрая тя вдигна очи. Жената мила изглеждаше, докосването топло. Даника се изправи като ужилена, леко я изблъска встрани и побягна.

   - Горката... Поне я попитах... Поне се опитах! Всъщност какво ли изобщо направих?- и отново забърза крачка.

   Жената отиде на регистратурата и започна да разпитва къде може да намери сина си. И когато Орлин дочу от столовете името Пламен, сам стана и отиде при нея.

   - Извинете, аз съм инспектор Страхилов- човекът, който доведе синът Ви тук!- тя се хвърли на врата му.

   - Благодаря Ви! Та Вие сте му спасили живота!

   - Измъкнах го от неприятна ситуация.

   - Недейте да скромничите. Отдавна се канехме да си направим екскурзия тук, по моя край, да му покажа красотите и тайнствата на това място, а то взе, че стана една...

   - Спокойно, важното е, че всичко се размина.

   - Отивам да го видя! Искам сама да разбера как е.

   - Разбира се, вървете!- в това време един лекар също се стрелна към регистратурата. Попита за полицая, който го е довел.

   - Аз съм!- каза Орлин.

   - Господин, инспектор- тонът беше повече от сериозен- шега ли си правите с нас?

   - Не съм сигурен, че Ви разбирам- какво имате предвид?

   - На това момче... Пламен- жената рязко се извъртя.

   - Какво за него? Какво за момчето ми?

   - Ами... няма му нищо- нито следи от побой, нито счупената ръка, за която сте споменали, просто нищичко. И ако това наистина е...

   - Шега? Как въобще Ви го побра главата, докторе? Попитайте колегата, който го прие. Той ще Ви каже!

   - Майко?- чу се глас зад тях.

   - Ето на- посочи с ръце докторът- Уверете се сам! И съветвам Ви- не си играйте игрички!- бутна го по рамото и се врътна.

   - Брей го тоя човек! Аз от къде да знам, че... И изведнъж Орлин се сети.

   - Пламене, как си бе майко? Добре ли си? Всичко наред ли е? Направиха ли ти нещо?

   - Добре съм, майкооо. Само съм уплашен още. Спокойно, нищо не са ми направили!

   - Освен, че те обраха и набиха- добави импулсивно Страхилов, което в следващата секунда веднага му се стори нетактично и се обърна с гръб от неудобство.

   - Да, но тя ме излекува!

   - Коя?- попита майка му.

   - Едно момиче, което... Орлин се обърна и сложи пръст пред устата си, за да му каже да не продължава и му намигна, така че да не го види майка му... Абе помогна ми, сега съм по-добре!   Хайде да си вървим, става ли? Нощта беше дълга и искам да си почина. Хайде, майко!- подкани я той.

   - Добре, на твоята да е... но когато се приберем, ще ми разкажеш всичко.

   Орлин тръгна директно към нейната стая. Когато отвори вратата, вътре нямаше никой, но прозорецът беше отворен и щората се полюшваше от вятъра. Помисли известно време и се качи нагоре по стълбите. Излезе на покрива. Тя беше там. Беше седнала и клатеше краката си, виснали само няколко десетки метри от земята.

   - Ти ли беше?- тихо попита Орлин. Не получи отговор. Бавно се доближи до нея и седна- Ей, добре ли си? Даника?

   - Пак ги видях!

   - Какво видя пак?

   - Онези очи... Страшните, които ме ужасяват- очите ѝ бяха насълзени.

   - Но как се случи? Защо?

   - Излязох от една зала. Бях говорила с едно момче, стори ми се приятен, не- по-скоро интересен по някакъв начин. Помогнах му. Излязох. И както вървях, застинах на място. Главата отново спря да ме слуша, а тялото ми спря да ми се подчинява. И тогава ги видях.

   - Може би е спомен, може би е част от паметта ти, но съзнанието го подтиска, защото ти не си готова.

   - Може и така да е. Не знам... Вече нищо не знам!- изправи се и започна да подритва камъчетата по покрива. Отиде и се подпря на стълбата, той не я изпускаше от поглед.

   - Но си го спасила...

   - Кой?- попита еазсеяно тя.

   - Момчето... за което спомена.

   - Пламен?

   - Я виж ти, дори сте се запознали.

   - Помогнах му, какво толкова?

   - Или пробва себе си?- провокира я Орлин.

   - И така да е- какво лошо има? Чакай малко- ти от къде знаеш?

   - Какво да знам?

   - Защо ме попита това? Какво означава да пробвам себе си? Говорил ли си с някой?

   - Ей, спокойно! Разказах ти това, което един от лекарите разказа на мен, това е... Тя издиша дълбоко.

   - Е, помогнах и толкоз! Има ли нещо лошо?

   - Нищо разбира се, дори напротив. Не ти ли е студено?

   - Не!- отсече ядосано тя, но въпреки това той свали якето си и бавно го сложи на гърба ѝ.

   - Нищо, нека да слезем в стаята ти. Даника- имаш ли спомен в главата си, в който си сигурна?

   - Не! Нямам такъв.

   - Но знаеш къде се намираш?

   - Да, познавам целия Смолян и всичко около него, защо?

   - Не знам- загадъчно каза Орлин- може това да помогне и на двама ни. Хайде, почини си малко. И утре е ден.

   - Кога ще изляза от тук?

   - Когато те решат!- тя присви гневно очи- Ами, вече си по-добре, така че сигурно ще е скоро- и затвори вратата след себе си. Тя смъкна якето от ърба си и го метна на стола.

   - Добре, господин полицай, но ако е повече от колкото мога да понеса, аз ще се изнеса... сама!

   - Той слезе, но сестрата го настигна и му каза:

   - Това дойде за Вас, инспекторе.

   - Какво е това?

   - Не знам!- и се врътна обратно.

   - Почакайте, кой го остави, как изглеждаше? Сестра?- провикна се Орлин.

   - Ако ме изчакате десетина минутки, ще Ви обърна повече внимание!

   - Тук съм, ще Ви чакам! Не мърдам!- тя кимна.

   Той отново отиде на столчетата и седна. Потупваше пликчето върху ръката си. Беше прехапал устни. Любопитството напираше, но страхът от разочарование или лоша развръзка схващаше пръстите и не им позволяваше да разкъсат хартията. „Тази личност се е осмелила да дойде в болницата. Дали пък не е поредната задача от моят тайнствен помощник?.. Или назиданието му. Не мога, трябва да го отворя!“- мислеше си той. С едно движение скъса страничната част. Картончето падна. Овехтелият му вид му вдъхна кураж.

   - Кажете сега!- сестрата стоеше пред него.

   - А, бързо свършихте. Добре. Как изглеждаше човекът, който го донесе.

   - Нищо особено- прилично облечен мъж, малко над четирсетте може би, с по-дълга коса. Единственото, което за Вас може би ще е повече в полза е, че беше сляп.

   - Нещо каза ли?

   - Цитирам: „Лично за инспектор Страхилов“.

   - Само толкова?

   - Само толкова. Ако няма друго, хубава вечер!

   - Да, благодаря Ви много сестра. Лека смяна на Вас!

   Орлин излезе от болницата. Качи се в колата. Стоя така известно време. Отново извади плика и този път прочете съдържанието му. А то гласеше:

„Тя е близо до теб- МНОГО близо! Но и опасността не е далеч. Пази се... Пази се от две страни. Не губи крехкото ѝ доверие! Ако стъпваш внимателно, много скоро твоята плетеница, ще изпусне нишка. Бъди внимателен! Бъди наблюдателен!“

Б.

   В този момент някой му свирна отзад. Той запали двигателя и потегли. Остави листчето на съседната седалка. Отиде в управлението.

   Даника отвори широко прозореца. Седна на перваза и присви колене към тялото си. Облегна брадичката си на тях. Загледа се напред. В далечината видя онова същото момче от преди малко- Пламен. Това я накара да се усмихне. Майка му го беше прегърнала през рамо, а Дани усети едно меко затопляне в слънчевия сплит. Отпусна се. Светкавичната снимка, която бе озарила мозъка ѝ преди малко, беше поизбледняла- поне страхът по нея, ала вече бе запаметена. А гласът на полицая- всяка изречена дума ѝ носеше спокойствие. И всъщност май... май вече му вярваше. Брадичката ѝ се схвана и тя отпусна десния си крак надолу. Нощницата се надигна над коляното. От вътрешната му страна имаше белег и странно... Имаше, наистина- до преди секунди, но бавно избледня и изчезна. Даника разтърка очи невярващо. Истина ли беше. Но как? „Даника, не си мисли глупости! Преспи и утре на свежа глава и бистър поглед ще си погледнеш крака! Там ще си е! Лягай си, уморила си се достатъчно за днес!“- метна се в леглото, зави се и не след дълго заспа.

   Чу се силен и ритмичен тропот. Спря. Секунди и се повтори. Той бавно си отвори очите. Косата му беше щръкнала на една страна, защото на тази страна беше спал върху ръката си и така облегнат на бюрото. Някой чукаше на вратата. Той прокара длан през лицето си и се надигна.

   - Да?- с не много мощ в гласа си проговори той.

   - Орлине?- влезе Снежана- Абе ти тука ли спа?- той се протегна.

   - Така изглежда- и леко се ухили в прозявка.

   - Бързо се оправяй, защото една жена иска да те види и изглежда доста настоятелна.

   - Добре, добре... Дай ми пет минути и я пускай! Но моля те, влез и ти с нея.

   - Дадено! Идваме след малко.

   - Нямаше време за миене на зъби или лице. За това отвори едно чекмедже на бюрото, изкара мокрите кърпички от там и избърса лицето си. Прокара две-три шепи пръсти през косата си, поне да се разроши равномерно, би си няколко шамара, подскочи на място няколко пъти и си пое дълбоко въздух. И като изключим чашата кафе- от снощното му бе останало само глътка на дъното, която вече беше почти изпарена, вече беше готов за работа.

   И те не се забавиха. Вратата бавно се отвори. Той позна дамата- беше майката на момчето, което той закара в болницата снощи.

   - Здравейте! Как сте? Как е Пламен?

-  Добре е... Взъщност впечатляващо добре, особено след като ми разказа какво се е случило. Въпреки, че съм убедена, че си спести подробности, за да не ме плаши. Но искам да повдигна обвинения срещу нападателлите! Трябва да си понесат отговорността.

   - Това е добре, ноо...

   - Какво има, господин полицай?

   - Да кажем, че Пламен ги разпознае. Има ли обаче следи от побоя, който са му нанесли?

   - Интересно, че ми задавате този въпрос, но... не! Няма. Което като се замисля наистина е странно.

   - Това, което мога да направя за Вас е следното. Съветвам Ви да подадете жалба за грабеж. За момента това би било по-доказуемо и с възможност за задържане. А за останалото, аз ще се опитам да се погрижа.

   - Благодаря Ви много, инспектор...?

   - Орлин Страхилов! А Вие сте?

   - Нина!- отсече рязко тя, той дори леко се стресна- Нина Костадинова.

   - Предайте поздрави на сина си и дано Смолян му хареса. Споменахте, че е Вашият край. Къде живеете.

   - В Пиринския, в едно малко селце.

   - Чудесно. И там е много красиво- тя се загледа в нещо на стената.

   - Горкото момиче! Какво ли се е случило с клетото дете?

   - Нищо хубаво, опасявам се госпожо. Но тя е жива и се бори. Това е чудото! Случило ѝ се е нещо ужасно, което нормален човек не може да пожелае и на най-големия си враг. Дори не би искал да си го помисли.

   - Дано да се оправи. Изглежда толкова жизнена, красива, дива и също толкова нежна... Е, аз ще тръгвам!- каза Нина, сякаш сепнала се от собственото си увлечение- Ще се върна по-късно да попълним жалбата с Пламен и да Ви я предадем!

   - Значи- до скоро виждане!- усмихна се Орлин, Снежана кимна. Тя застана на вратата, но извърна глава назад още веднъж.

   - Как се казва?

   - Кой?- попита Орлин.

   - Момичето от снимката. Това, за което говорихме преди малко.

   - Даника!- в този момент сърцето на Нина сякаш се качи във врата ѝ. Краката ѝ се подкосиха, студена пот я обля и сякаш някой заби нож в сърцето ѝ. Тя се строполи на земята през половина на прага и падна по очи...