* * *

Jun 6, 2008, 11:12 AM

Prose » Narratives

1085 0 1

6 мин reading

Денят започна с нейната усмивка... Нежна като утринна роса, бе красива, лека, истинска, бе моя. Изпълваше цялото пространство с приказен прашец, напомняйки, че нейното присъствие оставя трайна следа у присъстващите. Да, най-вече у мен, защото бе моя. И не тази дума - коварна, непристъпна, не ''моя'' като някоя непотребна вещ, а моя - сродна душа, моят ангел, приземил се от небето, за да ме благослови. Не просто приземил се, а решил и да остане, целувайки ме така, както само ангел може да докосва. Така пясъчна недостижима за звездите, докоснеш ли я - мекота или сатен, погледнеш ли я - безкраен океан, пълен с мечти и надежди - нашите надежди, големите надежди! Те са такива, защото са наши, защото денят е слънчев, погледнат през нашите очи - тези, щастливите. Тя говореше с Бога, говореше с мен, тя е просто Анна. В тази простота се криеше и приказността на присъсвтието и - обсебващо и всебхватно, непоносимо истинско, безкрайно, незабравимо, пясъчно...

Тя говори с мен, говори с Бога, тя е просто Анна...

''Казват, че най-жестокият начин да ти липсва някой, е когато е близо до теб, а ти го чувстваш далечен.'' Не искам да те чувствам далечна, никога! Искам те близо до мен, близо до сърцето ми, там, там, където е топло, там вътре в душата ми, все така истинска, все така приказна, все така пясъчна, все така говореща с Бога, искрена, блестяща, пееща, играеща, лека, прохладна, нежна и добра, вкусна, като шоколад, солена като пуканките, мислеща, весела, усмихваща се, смееща се, непоносимо желана от мен, царстваща, мечтаеща, сънуваща мен, все така моя, отново тази дума - коварна, благословяваща, тази, която си, ангел небесен. Тя говори с мен, говори с Бог, тя е просто Анна...

Да, мой ангел, мое утре, моя сбъдната мечта... Денят отново ще започне с нейната усмивка и ангелския глас,' 'добро утро - Мое утро! Дали ще ме познаеш, докосни ме, мое утро, прегърни ме така, както само ти можеш - Ангелски, сякаш Господ те е пратил, за да милваш лицето ми, целуваш устните ми, галиш тялото ми, докосваш душата ми... да, Мое утро, да... Само ти...! А дали ще ме желаеш и утре, мое утро... Дали?

Ще ме познаеш ли, мое утре, ще ми позволиш ли да те хвана или от обида, че все се крия от теб, че все ме гониш, че просто преминавам през теб, без да опитам даровете ти, без да очаквам изгрева, без да търся момента, онзи повратния момент, в който мога да променя всичко. Ще ме познаеш ли?! Ще ми простиш ли?! Почакай ме, мое утре, скоро ще бъда готов за теб, не ме търси, мога да те открия сам, знам къде си, само още малко искам да остана в тази безтегловност. Тази, която ме караш да усещам, когато си близо до мен, когато докосваш душата ми...

Аз знам как свършват дните, как взимат всичко и ме оставят гол, бос и празен. Усещам края. Идва. Пак иска да ме бутне в дъното и само го чакам да дойде, готов съм да го изстрадам, да го изплача, готов съм за болката, която ми е подготвена. Ще остана там за кратко, ще оздравея, ще мине и тогава, мое утре, ще те потърся нова. Води със себе си началото, борбата, води трудностите, ще чакам, по-твърд от камък ще чакам. Почакай ме и ти, още само малко почакай...

Искам да ме виждаш щастлив, но моето щастие се дължи на твоите ценности. Знаеш ли? Да, дължи се на теб, ще го познаеш ли? Да, то се усеща, виждайки усмивката ми, очите ми, немеещи пред твоите - дълбоки, кафяви -непоносимо истински, казващи, даващи, имащи -всички, абсолютно всичко... И все ще съм така в тази безтегловност, щом усещам дъха ти, ласката ти, целувката ти и все ще съм така щастлив и усмихнат, нежен и добър, щом моето бебе, моето ангелче бди над мен, докато говори с Бога. Защото то е небесно, а само там горе, високо на небето има ангели, такива като нея, неземно-небесно красиви, нежни и леки, с бели криле и чисти сърца, тези - говорещи с Бога, докосващи душата, тази моята - земната душа, а след целувката и... - вълшебство...

''Хората не можеха да видят това, което Ана виждаше - красотата на чугунения чарк, цветовете, кристалните мотиви там, където беше отчупен. Те не виждаха нищо, освен ръждясало желязо - е, и? Ана искаше хората да можеха да участват в най-новите й открития в този приказен свят. За нея този чарк беше нещо вълнуващо.

Мистър Бог, разбира се, знаеше всичко и Ана беше сигурна, че той се радваше на всичките тези дребни неща. А от това следваше, че Мистър Бог нямаше нищо против да се смали съвсем. Хората винаги мислеха, че Бог е огромен и безкраен. Но да мислиш така беше погрешно. Очевидно Мистър Бог можеше да бъде толкова голям или малък, колкото му харесваше.

- Мистър Бог понякога е съвсем малък, нали? Иначе как ще знае как живеят калинките?

Разбира се. Беше като с Алиса в страната на чудесата. Ана хапваше от баницата и ставаше толкова малка или голяма, колкото искаше.

- Когато си точно такъв, изобщо не го знаеш - каза тя изведнъж, без преход.

- Не знаеш какво?

- Не знаеш, че си мил и добър.

Каза го с глас, сякаш се подразбираше, в пренебрегнато полуизречение. Познавах тази интонация. Когато говореше така, очакваше въпроси. Нещо непременно се опитваше да ми каже.

- Добре, дребосъчке, я ми го обясни.

Тя се ухили.

- Ако знаеш, че си добър, изобщо не си като Мистър Бог, ама никак.

Почувствах се като двойкаджията на класа и само попитах:

- Защо?

- Да не мислиш, че Мистър Бог знае, че е добър и мил, и милосърден?

- Дребосъчке, никога не съм мислил за това. Може би изобщо не му трябва да го знае?

Един Господ знае в какъв диалектичен спор се опитваше да ме оплете Ана. По-добре беше да не прекалявам с въпросите. Нещо се опитваше да нацели. Търсеше идея, израз, който да задоволи и двама ни. Накрая енергично отсече:

- Мистър Бог изобщо си няма представа, че е добър или мил, Мистър Бог е съвсем... празен.

Що се отнася до Ана, съм готов на всичко. Но "Мистър Бог е съвсем празен" - това надхвърли всички граници. Това изречение съкруши всичко, което някога бях учил, защото Мистър Бог беше пълен, натъпкан като коледна гъска със знание, любов, съчувствие. По дяволите, така беше! "Мистър Бог е съвсем празен" - колко нелепо!

Днес не получих повече сведения от Ана, нито през следващите няколко дена. Остави ме да се пържа в собствен сос. Идеята за един съвършено празен Бог не ми излизаше от главата. Беше нелепо, но просто не можех да се отърва от нея.''

Беше нелепо, но и аз не мога, а и не искам - никога да се отърва от нея, защото човек само веднъж в живота си може да срещне ангел, говорещ с Бог, а аз го срещнах и ще го пазя до мен - винаги и завинаги, защото тя има всичко, тя докосна душата ми и остава там завинаги...

Тя говори с мен, тя говори с Бога, тя е просто Анна...

Посветено на Анна-Мария - момичето, въплътило ангел и човек в едно. ''Разликата между ангелите и хората е много проста...''

22:06// 05.06.2008 г.

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.

изречена (Мая Попова)

2008-06-06T11:12:45+03:00

имах чувството, че е писано поне от двама

* * *

Свързани произведения

Comments

Random works