Една-едничка звездица беше останала на утринния небосклон, и тя – неуверена и треперлива: ту светваше ярко и уж весело, ту се притулваше срамежливо зад някой облак, а накрая съвсем се загуби, потъна някъде и повече не се яви. Сигурно се уплаши, че слънцето ще затъмни красотата ù, та затуй реши да се оттегли сама и да си почине зад бърчинката, покрита с рядка борова гора и бухнали къпинови храсти – целите отрупани с черен, сладък плод.
Нали си е работлива и оправна звездата, светила е цяла нощ на окъснелите пътници и е водила корабите по голямата река на север, за да не изгубят пътя в тъмата и да докарат товарите и пасажерите си навреме и на точното местоназначение!
Сега беше ред на Слънчо да отмени ясната къщовница. Но дневното светило не бързаше да излезе и да се заеме със задълженията си. Подаде само позлатена грива иззад далечната планина, а после се гмурна пак в млечната мъгла над горите като в пухена завивка – стои си там и не ще да се разсъни!
И звездицата сякаш размисли – ей я д ...