Една-едничка звездица беше останала на утринния небосклон, и тя – неуверена и треперлива: ту светваше ярко и уж весело, ту се притулваше срамежливо зад някой облак, а накрая съвсем се загуби, потъна някъде и повече не се яви. Сигурно се уплаши, че слънцето ще затъмни красотата ù, та затуй реши да се оттегли сама и да си почине зад бърчинката, покрита с рядка борова гора и бухнали къпинови храсти – целите отрупани с черен, сладък плод.

  Нали си е работлива и оправна звездата, светила е цяла нощ на окъснелите пътници и е водила корабите по голямата река на север, за да не изгубят пътя в тъмата и да докарат товарите и пасажерите си навреме и на точното местоназначение!

   Сега беше ред на Слънчо да отмени ясната къщовница. Но дневното светило не бързаше да излезе и да се заеме със задълженията си. Подаде само позлатена грива иззад далечната планина, а после се гмурна пак в млечната мъгла над горите като в пухена завивка – стои си там и не ще да се разсъни!

  И звездицата сякаш размисли – ей я де, блещи в мъглата, кандилка се като пияна нагоре-надоле – трябва да е била много изморена, къде е тръгнала?

  Но не било звездица това, а огънчето на запалена лула. Ей го и собственикът на лулата – изплува постепенно из утринната дрезгавина. Мъж, як като канара – висок, млад, с широки плещи, загърнати в раиран вълнен ямурлук, с рунтав овчи калпак и не по-малко рунтави черни вежди и мустаци, захапал мундщука на лулата и дими ли дими – повече и от мъглата над пътя. В ръката – остен, и подкарва едно магаренце с увиснали уши и тъжовни очи, запрегнато в писана каручка, догоре натоварена с дърва.

  Това ще да е Марин – дърварят на родопското село Стражево. А зад него се тътри магарето Чичопей. Не че е хвъркато като оная птичка или има чичо – пеещ владика, ами така – заради гласа и тертипа, с който реве. Изпружва първом врат нагоре, та всичките му жили се опъват като струни на гъдулка, отваря оная ми ти магарешка уста с едри, пожълтели зъби и влажни бърни и  издава един мощен рев, нещо като: чиих-чоох-еей! И оттам стана магарето Чичопей, а на галено – чичо Пей, или просто – Пейчо, че е младо и то като стопанина си – само на седем години, рано му е да бъде величано с титлата „чичо“!

  Ама Марин не тачи певческата дарба на наш Пейчо и го товари като магаре щях да кажа, ама то си е магаре, това му е работата. Обаче Пейчо не е съгласен с магарешкия хал, има си той младежки амбиции.

  И сега вървеше унило из мъглата към Стражево, а мислите му – все отвъд бърчинката, дето е пътят за Руйно. Там всяка есен има панаир и се провежда магарешка кушия с писани каруци. Мечта на наш Пейчо е да участва и той и да спечели първо място. Наградата е пет бали слама и сладка люцерна, а за стопанина – десет златни пари и наръч дърва – за нова каруца. Тъкмо за Марин работа – нали все се оплаква, че е беден и затова не може да се ожени за Гергана, дъщерята на руйневския баш чорбаджия – кметът Димитър Пехливанов. Една му е Гергана щерка хубавица, и грижовна, и се е зарекъл руйневският тежък търговец и общественик да я задоми само за момък от сой – с много глави добитък и ниви, с двуката еснафска къща с високи зидове и резбовани порти и да има печеливш занаят зетят, да не е някой мързелив развейпрах. С десет златни пари толкова имане не можеш придоби, но все пак е нещо като за начало. Пък и за него, Пейчо, ще настъпят бели дни, стига е влачил вечно хомота!

  Такива мисли минават през главата на магаренцето, но нали е добиче, не може да ги сподели с добрия си стопанин, ами само клюма с уши и върви унило в мъглата, теглейки нерадостната си орис.

  И изведнъж светъл лъч се появи в тая мъглява безперспективност. Съзря Пейчо край пътя нещо да се белее и разпозна афиша, на който беше обявено тазгодишното състезание. Някой го беше захвърлил небрежно или вятърът Ненавейко, добър познайник на нашето магаренце, беше решил да си направи шега. Не можеше животното да чете, но видя картинката: писана каручка с весело, цялото накичено с пискюли и китки, магаренце и един юнак на капрата – снажен хубавец с овчи калпак и жълто цвете, втикнато зад ухото, същи Марин!

  И заинати се Пейчо, не вървеше, накъдето го подкарваше стопанинът му, ами кривна към къпинака, дето се въргаляше белият афиш. Закова се пред него и не мърда.

  – Дий, бре, магаре с магаре! – разлюти се момъкът и вдигна ръката с остена, но Пейчо стисна бърни и стои като закован.

  Марин се опита пак да го подкара, не успя, па слезе да се разтъпче.

  – Какво има бе, Пейчо? – зачуди се, вече укротено, той. – Никога не се инатиш без причина. Последния път се запря така, когато една змия се беше свила под пъна, дето исках да седна на обяд, живота ми спаси тогава!

  Поразгледа се той няма ли пак някоя гадина наоколо и какво да види: току под краката му – афиш:

Магарешка кушия¹

с каручки:

„На кушия без магарии!“

село Руйно, Нейдеградско

Начало: 9.00 часа

Място: селският площад,

пътят Руйно – Стражево,

местността „Овчарника“

под връх Костадин

Програма:

                                      1. Откриване с реч от кмета Пехливанов

                                      2. Кушия: с. Руйно – отбивката на пътя за с. Стражево

                                      3. Гола кушия /без самари и каручки/

  Зачете се Марин в обявлението и се размисли.

  – Затова ли спря, Пейчо? Искаш да отидем на състезанието ли? Ама там има силни и тренирани магарета, готвили са ги цяла година, ще можеш ли да се мериш с тях?

  Пейчо закима с глава, изпружи врат и издаде едно гръмко: чиих-чоох-еей!

  – Прав си – съгласи се Марин. – Няма как да разберем, ако не опитаме.

  И ето ги след два дни – накичени, пременени, с писаната каручка – на площада в Руйно, право на стартовата линия. Наоколо – множество – шуми и залози прави кой ще излезе победител. И състезателите – двайсетина, един от друг по-сербез и по-натруфени, а каруците и магаретата им – майко мила!

  А на Марин каручката – той си я беше изрисувал. Самоук художник беше  и по-хубава от неговата нямаше нийде в Нейдеградско, та дори и в Пловдив, където има каруци и файтони без коне – с мотори, с пневматични гуми на колелетата и вдигат шум до Бога. А мощта им –  колкото няколко десетки коня, че и повече!

  Излиза, значи, кметът Пехливанов на трибуната – тежък, тежък, с обло коремче под златната верижка на джобния часовник, с тройна гуша и святкащи хитри очички под черното бомбе – да му се чуди човек, как е създал тоя шишко онова прелестно, въздушно създание до него – хубавата Гергана с русата плитка до кръста и сините мъниста около врата! И тя – милата, пременена, нагиздена, ама бяла като платно, и аха да се разплаче – тъй скръбен и отчаян вид имаше, че на Марин му се сви сърцето, а очите му се навлажниха, и без малко и той да ревне от преизпълнилите го чувства. Това ли е неговата радост – сладкогласната певица и хороводка от седенките, дето ù напи водата на Студеното кладенче и дето му се врече да го чака? И нишан дето му даде, че невеста ще му стане, щом се замогне поне малко – за пред очите на баща ù, че дебелият чорбаджия най-после да склони да му я даде? Какво е станало с нея? Зер го е разлюбила и не се радва, че го вижда тук? Стои, свела очи, хубавицата и не смее да го погледне.

   А кметът през това време мазно-мазно нарежда:

  – И който спечели кушията и победи във всички състезания, като награда ще получи и ръката на дъщеря ми – хубавата Гергана. Дума давам тук пред всички и няма да отстъпя от нея!

   И гледа Пехливана, ама не към Гергана, а към кметския секретар, сина на хаджи Стоян – Мануш, дето му викат Лалугера, защото има дребно, издължено личице като муцуна на лалугер –  с редки, остри мустачки и малък, подвижен, прелюбопитен нос. Косата му – бозава на цвят и зализана на път отстрани. И все дъвче някакви тревички, които измъква кой знае откъде. Писарушка е той и остен на началника си, вади с памук душите на бедняците, а към богаташите е лъстив и раболепен. И трупа, трупа – втора къща вече вдигнаха Хаджистоянови, и то каква – тъкмо по вкуса на кмета, та затова той го е нарочил за зет.

  Ясна стана работата за Марин. Всичко е било вече решено, а състезанието – само за пред хората. Но се е появила неочаквана пречка – той и неговият пъргав Пейчо, дето и вятъра може да надтича. Затова не смее Гергана да го погледне, затова е видимо притеснен кметът и все не дава начало на състезанието – какво чака?

  Накрая, от зор заман, вдигна пищов Пехливана, пушна и се юрнаха напред магаретата с каручките. Изобиколиха селото три пъти и излязоха на пътя за Стражево, дето Марин го знае като петте си пръста – всяка бърчинка и ямка, всяко равно и изровено място. И ги вещо обхожда, а Пейчо припка с все сила, сякаш не каруца тегли, а за Ненавейко е завързан и той го бута напред.

  Не можа да го превари Лалугера, излезе втори. Светнаха за малко очите на Гергана, но дума не успяха да си разменят с Марин през почивката и ето, иде второто състезание – теглене на каручки.

  Заинати се и там Пейчо и надви. Потъмня лицето на кмета, стана като буреносен облак и все на Мануш нещо хортува – наставлява го и като че му се кара. Шмугна се Хаджистояновият в тълпата, бави се известно време, после се завъртя край магаретата и иде пак – на старта. И Гергана се беше изсулила след него, след още малко – иде и тя. Почна се голата кушия.

  Че като се юрнаха ония ми ти магарета на равния като тепсия „Овчарник“ – тичат и гонят вятъра. И взе да изпреварва Пейчо писарушковият Светкавица, излезе с няколко дължини напред и умора няма – продължава да тича като пощръклял. И пресече първи финиша, Пейчо – след него.

  Натъжи се Марин, а кметът се радва, гаче е спечелил хиляда златни пари, че и отгоре. Няма как да обяви победител и бъдещ зет – никой не победи във всички състезания наведнъж.

  Започнало беше вече да се свечерява над Руйно и на небето изгря самотна звездица – оная същата, дето беше потънала сутринта зад планините край Стражево. Ама явно дядо Боже не беше съвсем угасил нощния небесен мангал, ами беше оставил една искра, да има и занапред. Че къде-къде по-лесно е да се разпалва неизгаснала съвсем жарава, отколкото да се кладе нов огън! Знае си работата добрият старец, не е от вчера! То е като Божията искра, дето я e дал на всеки, но при някои тя е затулена и тлее само. И от нас зависи дали ще се разгори или ще угасне и ще изчезне.

  И тъкмо да се оттегли безславно Марин от полесражението и да тръгне в прииждащия здрач към Стражево, гледа – Гергана мълком се приближава към него и му пъхна нещо в ръката. Бележка.

  Прочете я Марин и лицето му стана мораво – от гняв или от радост, не беше ясно. Приближи се той до кмета и победителя в последното състезание. Пехливана се намръщи, а Мануш пое неохотно ръката на съперника си.

  – Хвала, господин Хаджистоянов! – рече тихо Марин, ама така твърдо, че множеството се умълча и всички наостриха уши. – Достоен съперник бяхте, а и магарето ви добре тегли, машалла!

  Ама с такъв тон го каза, че не беше ясно Светкавица ли имаше предвид дърварят от Стражево или стопанина му. Из тълпата се чу хихикане – не обичаха много мазния кметски писарушка селяните и някои се изсмяха и с глас.  

  Марин се приближи до магарето, поглади го по главата, потупа го по врата. После, съвсем неочаквано, преди някой да успее да реагира, го хвана за опашката и я вдигна високо нагоре. Няколко конски мухи изхвърчаха с гръмко жужене в настъпилата гробовна тишина.

  После тълпата се разшумя като разлютен кошер.

  – Измама, измама! – завикаха селяните. – Да отпадне! Не е победа това. Не е честно!

  И събра се пак журито и реши – наградите /всичките/, да се дадат на Марин и Пейчо, че те си бяха честно и с труд спечелили състезанията.

  Лалугера беше глобен с четири пари за измамата и беше лишен от право три поредни години да участва на кушия.

  А Гергана същата нощ пристана на Марин, не чака баща ù да я хариже на още някой богат измамник.

 Двамата живеят сега в Стражево, в къщата, която Марин построи с парите от кушията и с тези, които спести от изписването на няколко богаташки палата в Пловдив – много добър беше в дърворезбата и стенописите и след някое време заряза дърварството. Навсякъде го канят сега и добре му се отплащат за труда и таланта. А църквите ги украсява безплатно – от благодарност към Бога за дарбата и благодатта, с която е щедро обсипан.  

  Магарето Пейчо отърва гърбината и сега е състезателно животно – тренира по цял ден, а после участва в разни магарешки кушии – и все печели!  

  Догодина ще станат три години от оная знаменателна надвиваница в Руйно и му предстои отново да мери сили със Светкавица, затова се подготвя много усърдно.

  И ако щете вярвайте, ако щете недейте – научило се е да чете добичето! Сега срича афишите с магарешки акцент. Много не му се разбира, но Марин е убеден, че неслучайно се е запрял тогава пред оня афиш под къпиновия храст, който промени живота и на двамата. Смята да го показва и в цирка, че такъв талант не трябва да остане незабелязан.

  Такива ми ти магарешки работи!

https://www.youtube.com/watch?v=nttjkoDSdVg

1. Източник: https://bnr.bg/starazagora/post/101699948/v-garkovo-zapochna-33-to-biorali-s-magareshki-karuchki. Първото магарешко рали в България се е провело през 1971 година, аз го пренесох с няколко десетилетия  по-рано.