Джуджилейла се разбърза. Каза, че в момента няма време да търси свещи и че се надява пепелта, която е останала в торбичката, да ѝ стигне, ако се наложи да укротява вулкана. Тя и дума не даде да се издума Джъд да отиде с нея на езерото и сега той трябваше да намери бърз начин да се добере сам дотам. Но първо трябваше да свърши нещо друго.

  Малчуганът изчака великанът да се събуди и да излезе. След като огромната му фигура се отдели от скалите и се затътри по пътеката, той се промъкна през процепа в дъното на пещерата и стигна безпрепятствено до жилището на Гъделан. Малкият човек не беше там.

  „Той единствен помни повтарящия се ден и използва знанията, придобити в предишния – също като мен.“, си каза Джъд. „Ще се наложи и аз да „заема“ нещо от него.“ Свещниците бяха там, наредени покрай стената – отдавна непалени, с малки купички зехтин, златни лопатки и златни щипци на второто стъпало.

 Момчето се приближи до най-близкия и се опита да го помести, но само успя да го разклати.

  „Прекалено тежък е – основата му е от мрамор, а самият той е от чисто злато. Дали не мога да взема само част от него?“

  Средната чашка, с формата на шестолъчна звезда, се отвинти неочаквано лесно. Джъд я пъхна в джоба си и бързо слезе по паянтовата стълба на долния етаж, но там го чакаше изненада – процепът, през който беше влязъл и излязъл, вече го нямаше. По-точно, беше там, но зад него имаше търкулнат огромен камък, който затулваше входа – също като пред светилището на Сабазий. Вероятно великанът при излизането си от скалата беше съборил още камъни. Стената срещу входа беше грапава и сива и абсолютно празна – сякаш там никога не беше имало надпис със стихотворение.

  Нямаше време за губене. Джъд тръгна пак по тунела и излезе на разклона, където беше трикракото столче с гърненцето.

  „По кой път да тръгна?“ – зачуди се момчето. Червеното парцалче сега беше завързано за десния крак на столчето, а от него тръгваше тънка връв, която сочеше към десния отвор. Без повече да се колебае, Джъд се пъхна в тунела и запълзя нагоре по него. Пътят се издигаше и завиваше непрекъснато, но под краката му подът беше грапав, а той ловко се хващаше за издатините на скалата и напредваше бързо.

  Не след дълго, след поредния завой, в края на тунела се видя бледата утринна светлина, която идваше от една дупка.

  „Добре че съм малък и мога да изляза. Най-после възрастта ми да е предимство, а не недостатък!“, си помисли малчуганът, докато се измъкваше навън. Какво беше разочарованието му, когато разбра, че не е на платото или отвъд него. Беше се върнал обратно – намираше се на козирката над Пещерата на нимфите, недалече от светилището. Стълбата към скелето под Мадарския конник я нямаше. Джъд погледна надолу – до земята имаше двайсетина метра – нямаше как да слезе. Ако скочеше, щеше да си счупи врата и да умре. Вторият път на Гъделан се оказа капан.

  Успя да пропълзи до скелето и вдигна глава нагоре. Отблизо Конникът, изсечен в скалата, изглеждаше още по-внушителен. Размерите му бяха два и половина на три метра. Облечен бе в дълга дреха, покриваща коленете му, в едната си ръка държеше копие с извит накрайник и флагче на него. Копието пронизваше паднал под копитата на коня лъв. Опашката на ездитното животно беше сплетена на плитка, а зад него беше изобразено тичащо куче. Над главата на ездача летеше орел. Част от торса на конника и предницата на коня беше откъртена и там скалата беше белезникава, за разлика от останалите фигури, които бяха сиви. Правоъгълно парче от плочата в нишата пред конника също липсваше, а отстрани имаше продълговата, назъбена скална пукнатина. Отзад над кучето също се виждаше неголяма дупка, а под краката на коня – друга, плитка ниша, в дъното на която лежеше лъвът. От двете страни на ездача едва се виждаха изронените надписи, от които Джъд не разбра нищо, защото бяха на гръцки.

  Но това нямаше значение. Момчето чувстваше, че всичко е само на повърхността – заблуда за неизкушените наблюдатели. Тук имаше някаква загадка и тя не беше в надписите или в това дали конникът е пъхнал крака си в стреме, дали има облегалка на седлото или това е наметало, дали копието е жезъл и дали лъвът е победен или защитава пещерата.

  „Разковничето!“, сети се изведнъж малчуганът. Пресегна се към фигурата горе, но не успя да я достигне – беше твърде високо. После нещо проблесна пред погледа му – там, където зелената гривна беше докоснала за миг стената. Отстрани на цепнатината се показваше тънка златиста нишка, която сияеше под лъчите на утринното слънце.

  „Какво е това?“, зачуди се Джъд. „Косъм?“

  Изглеждаше така, сякаш някой е замацал скалата с някаква сива субстанция, приличаща на хоросан. Там, където минаваше този необичаен и изключително дълъг косъм, повърхността беше леко изпъкнала. 

  Джъд проследи с поглед изпъкналостта – изглежда косъмът обикаляше цялата композиция, включително и надписите. Той се пресегна, дръпна тънката, искряща нишка и започна внимателно да отлепва косъма.

  Пред невярващия му поглед изронените букви се отделиха от гнездата си и изпопадаха, а отдолу се появиха други букви – отново йероглифи.

  „Ама какво става тук?“, зачуди се момчето. „В Мадара има само няколко човека, които могат да четат йероглифи, а аз се натъквам вече за втори път на подобни надписи. Прилича на представление само за един зрител. Но как? И защо? Утре йероглифите, разбира се, няма да ги има – трябва да ги запомня“.

  Първият надпис гласеше:

  Като слънчева позлата

  свети косъм от брадата

  на заключения маг –

  слънцеядец му е враг.

  И вторият:

  Под бакърена тепсия

  колесница гиздосия

  сила черпи от вулкана,

  ту я има – ту я няма.

  „Отново загадка!“, си каза Джъд и едва успя да се отдръпне назад, защото внезапно цялата композиция затрепери, повърхността на Конника се напука и парчета от камъка заваляха като град и засипаха платформата. Цялата фигура оживя и конят с конника направи крачка напред, стъпи на скелето, орелът изкряска и плесна с криле, а лъвът се изправи, отвори огромната си уста и изрева гръмогласно. Копието в ръката на конника се вдигна нагоре и той замахна към орела. Не го улучи и гигантската птица излетя, закръжи над скалата, а после се спусна към лъва и кацна на гърба му. И вече нямаше лъв и орел, а само едно същество – с криле на орел, със заострена като човка муцуна и с тяло и опашка на лъв.

  – Грифон! – възкликна тихо Джъд. – За първи път виждам. Мислех, че са изчезнали!

  Чудното животно стъпи на задните си крака и се превърна в човек с къса, тъмноруса коса, внимателни сиви очи и редки рижи мустачки. Беше около трийсетинагодишен, среден на ръст. слаб и подвижен, облечен в тъмен сюртук и с черна папионка на врата. Крилете му не изчезнаха, а засияха ослепително и той грижливо ги прибра зад гърба си.

  – Васил Левски – Игнацио – каза преобразеният грифон и се поклони учтиво. – Изказвам величайшата си благодарност за освобождението си от този тъй некомфортен и изключително проточил се плен. С кого имам честта да разговарям?

  – С Господаря на дъжда, разбира се, не се ли вижда! – измърмори Конникът и Джъд забеляза, че и той се е преобразил. Беше се слял с коня и сега представляваше кентавър – наполовина кон, наполовина човек. Имаше дълга трицветна брада, парцалива сламена шапка и също толкова парцаливо палто, което стигаше до бедрата на долната му конска половина. На четирите си крака, отгоре върху копитата, беше нахлузил бронзови сандали, които едва се крепяха, овързани с лентички около глезените му. Единият му преден крак явно беше ранен, защото, когато пристъпи по платформата, накуцваше.

  – А аз мога да стана и Змей Горянин, ако поискам, но сега не ми е до представления! – продължи кентавърът и вдигна копието си, което беше паднало в края на платформата.

  – Господарят на дъжда е пò… – понечи да възрази грифонът, но се вгледа в лицето на момчето и пребледня. – Ти си Джокерът¹! Не се приближавай, изчадие адово!

  – Не знам за какво говориш. Аз… – опита се да обясни Джъд, но архангелът се превърна отново в грифон, скочи срещу него и заби острите си нокти в рамото му.

  – Ти само го дръж, аз ще свърша останалото! И аз имам сметки за разчистване с него. Да не ме казват Разнобрад, ако не ги уредя на мига – изрева кентавърът и докато Джъд, замаян от болка, се опитваше да се освободи, чудовището замахна с копието си и го прониза.

  Грифонът го пусна, кентавърът измъкна копието си от гърдите му, блъсна силно омекналото му тяло извън платформата и Джъд полетя надолу. Последното нещо, което видя с помръкващо съзнание, беше земята, която стремително летеше насреща му. 

                                                                                             /Следва/

1. Блеещият Джокер – зъл дух, едно от пипалата на змията Шуайджан от първата книга, който се беше вселил в аватара на Джъд – Джън Чън, и го уби.