88 ГОДИНИ!

         Вчера, на 21 декември 2024 година, навърших моите 88 години на планетата Земя. Жив съм, и акъла ми работи, въпреки бастунът  в дясната ми ръка. Преди няколко дни минах на медицински преглед, за удължаване на срока на “свидетелството за управление на МПС. Всичко е ок.

Естествено в такъв момент, човек се вглежда в миналото си, прави преглед на целия си живот, и особено на онези моменти, които са били причина за коренни промени в живота му.

           Да си се родил по време на царуването на Цар Борис 3-ти, за днешната младеж е все едно да четат научно фантастичните романи на Емил Коралов, за когото също едва ли са чували.

             Всяка година,  на  Георгьовден и  на 24 Май,  татко ме водеше да гледаме парада. Тогава думата манифестация беше все още непозната, поне за мен. Купуваше ми байраче с тънка дървена дръжка и заставахме около Военния клуб, или близо до паметника на Цар Освободител, и чакахме да мине царският  Мерцедес, та да помахам на Симеончо, който е 6 месеца по-малък от мен. Беше много симпатично момченце, хубаво подстригано, чистичко облечено в бели дрешки. Имаше и приветлива усмивка. С една дума, много го харесвах. До него, на задната седалка на  Мерцедеса, седеше сестра му, княгиня Мария Луиза. А пред тях родителите им.  Народа ги приветстваше радушно, мисля, че много българи обичаха своя цар. Е,  имало е и такива които са го мразили, но и това е нормално. Никой не може да угоди на всички. Винаги има недоволни.

Но истерията, обхванала българския народ при завръщането на Симеончо на 25 Май 1996 година, вече като Симеон Сакс Кобург  Готски, няма нищо общо с посрещането му на парадите преди 1944 год.

Надеждата! Какво ли не прави “надеждата”, че ето дойде “спасителят” и от утре месото ще поевтинее с 50%,  чиновниците  няма да взимат рушвети, съдилищата ще решават за часове и най-сложните дела, баничките ще станат пак по  10 ст., а градският транспорт безплатен и движещ се с точност + - три секунди.  Надежди, химери, напразни мечти на измъчен народ, очакващ “месията”. 

       И той дойде. Обеща да оправи нещата за 800 дни, взе си горите и дворците, а на екзалтираната тълпа каза “да духат супата”. Не знам дали е познавал Любо Пенев в този момент, но го цитира дословно.

Много избързах, но това е част от моя характер, все бързам, нямам търпение, понякога за добро, понякога не чак толкова.

На 15 септември 1943 година станах ученик. Започвам да се образовам. И то, не къде да е, а в френски колеж на йезуитите.   Цял живот съм благодарен на родителите си за жертвите които са направили за да уча в това престижно училище. Таксите бяха много високи и не всеки е могъл  да учи там. Като се има предвид, че баща ми и майка ми бяха хора занаятчии, и не разполагаха с много пари, очевидно е, че са се лишавали от много неща, за да плащат високите такси в колежа. 

Благодаря ви мамо и татко, за вашата жертва! Цял живот, тя не само ми помага, но и разкри  пред мен, огромни прозорци към света.

Много хубаво училище, учители с дълги черни раса и бели разцепени на две якички, и шамаросващи непослушните. Лабаво няма!

Така до Новата 1944 год.

         Война! Бомбардировки. Евакуация. Живот на село. Все събития, стряскащи и променящи нормалния живот на едно дете на 7-8 годинки.

        И на 12 януари,  след унищожителните бомбардировки над София на 10 Януари,  седнал на каруцата с багажа, тръгнах за   село Петърч. Да,  там където сега, всяка година,  се провежда фестивал на зелето.

Тук продължавам ограмотяването си в селското даскало. Но школото  е превърнато в казарма на немски войници, и затова учим по къщите. Обут в опинци от нещавена свинска кожа, с торбе за тетрадките и читанката, джапам калта, наред с другите селски деца. Усвоявам и нов чужд език- шопски. Не се смейте, това е език, който няма да разберете, ако няма преводач. Аз го усвоих много бързо. Още тогава се разбра, че чуждите езици ми се отдават без съпротива. 

Когато се завърнах в колежа, госпожа Фурнаджиева, моята учителка по български език, ме би  с пръчка по главата. Аз й говорех на шопски, а тя не ме разбираше. 

Постепенно живота ми се нормализира.  Комунистите не ни взеха апартамента, защото нямахме такъв,  живеехме под наем, не национализираха фабриката на баща ми, защото той беше беше обущар. А тогава в България нямаше нито една обувна фабрика. Имаше само за гумени галоши и шушони- на евреина Бакиш. Той беше фабрикант-капиталист, но зет му Станко беше  шивач- партизанин, стана и министър председател.

През 1945 година, ха, ха да се реализира една отколешна мечта на баща ми. Тръгнахме да се изселваме в Съветска Армения. 

      Списъци, сандъци, опаковане на багаж, покупка на огромни количества ножчета за бръснене, писалки и устни хармоники, и килограми малки и големи разноцветни мъниста. Нещо като експедицията на Миклухо Маклай в черна Африка. Добре, че репатриацията се провали та продължих да живея в любимата ми София.

Нов стрес, затвориха  колежа. Там ни подготвяли за шпиони. Не стига, че щяхме да ставаме “разузнавачи” като Щирлиц и Зорге, но и не пеехме партизански песни. В училището нямаше портрети на Политбюро , нито на Сталин, Тито, Димитров. И това стана причина, комунистите  да затворят колежите.

В клас казвахме  “Отче Наш” вместо да скандираме “Чер-вен-ков”, Чер-вен-ков”. По късно- в техникум  “Сталин”, на комсомолски събрания, когато станали на крака всички скандираха ЧЕР-ВЕН-КОВ, ние арменците скандирахме ЧЕР-ВЕН-ГОВ. “гов” на арменски е крава. Били сме дисиденти, ама това пусто незнаяние, тогава тази дума беше все още извън употреба.

Но да се върнем към сандъците с мънистата, устните хармоники и моливите “червена шапчица”.

Баща ми щастлив, заминаваме за Отечеството, майка ми плаче и не иска, аз ядосан на Сталин, че не разрешава да взема със себе си моите стотици книги. Карл Май, Майн Рид, Емилио Салгари, трапери и пирати, криминалета от Конан Дойл и Е. Брин. Приказки от цял свят, детски романи световна класика, книги, книги и пак книги. И всичко раздадено на приятели или продадени на антикваря на пазара. За мен беше голяма трагедия да се разделя с любимите ми книги. Но чичко Сталин не разрешава. Изключение няма даже за мен, макар че сме родени в един и същи ден.

Станах ученик в арменското училище. Нищо общо с колежа. Нови предмети, нови учители, нови съученици. Но най-голямата промяна беше появата на момичета в класа. Такова чудо в колежа, никога не се случваше.

    След завършване на прогимназията, моите родители решиха, че трябва да усвоя професия. Къде, къде и хоп в механо-електротехническа гимназия “ОРТ”. Оказа се еврейско училище.

След една година се преместих в техникум “Сталин”.

Когато завърших техникума, станах стругар в ЗММ - София. Голям завод, голямо нещо. Пари никакви. Никога не  си изпълнявах нормата. Дали на Гарабед мотика и му казали да иде да копа, “къде е копчето за пускане на мотора на мотиката” попитал Гарабед. “Абе ти луд ли си, къде си чувал за мотика с мотор? “ , - му казал бригадирът. А  ти  да си  чувал арменец да копае с мотика?-  му отвърнал Гарабед. Та така  и със стругарството и машиностроенето. На мене ми дай сделки, покупко- продажби, въобще търговийка. 

На 8 години, на пазара продавах всички стари обувки които имаше в къщи, и ако баща ми не беше наложил ембарго на моята търговийка, днес можеше да съм богат като Тръмп. Продал съм едни нови негови обувки и той ми спря търговийката. Ние имаме и друго общо с Тръмп, ама още съм малък за тази тема. Ще му дойде времето.

В разгара на машиностроителния  период, срещнах едно момиче от Варна. Винаги когато съм тръгвал за Варна на курорт, моите родители са ме предупреждавали да внимавам да не влизам дълбоко в морето, за да не се удавя. Да обаче се оказа, че човек може да се удава и на суша. Така стана и с мен.

Срещи, и любов, срещи и разлъки в течение на години и на 2 Януари 1961 год. потънах окончателно. Подписахме се в райсъвета и край.

Няма да се впускам в детайлите на семейния живот. Повечето от вас са го изпитали на собствен гръб, а може би не малко носят раните от тази “благинка” по тялото и най-вече в душата си. 

Един французин е казал, че “Бракът е обсадена крепост, тези отвън искат да влязат, а тези от вътре искат да излязат.” Според мен,  няма по -добро сравнение от френското. Но то е като свинска опашка, лесно се влиза, но излизането е трудно и болезнено.

И така след онзи фатален 2-ри Януари 1961 година, животът ми се промени генерално. Също като на Атанас Буров след септември 1944.  Кошмар за него,  мъка за мене. Но той загина, а аз издържах. Но затова по-късно.

Жена ми беше зъболекарка в едно варненско село, по разпределение, а аз студент в София, студент 2-ра година, т.е живота е пред мен. 

Младо семейство на 500 км един от друг. Никак не върви. Започнах да действам по инстанциите за освобождаването й от разпределение. . Здравен отдел на Варна. Без резултат. Президиум на НС, същата работа. Най-интересно беше в ОК на БКП-Варна. Там секретарят отговаряш за медицината, ме          съжали и каза. Разбирам те момче “на затворен дюкян наем плащаш.” Простак. И така въпроса не се реши и едва 1962 год. през август я пуснаха в отпуск по майчинство и си дойде в София.

След като развих машиностроенето в нашата прекрасна социалистическа Родина, се наложи да подам ръка и на химическата промишленост. 

Станах проектант в “Заводпроект”, и се занимавах с конструиране на опори. Както презрамките помагат да не ви падат гащите,  така и опорите се явяват като презрамки на тръбопроводите. Конструирането се състоеше в копиране от съветски проект и полагане на български печат. А в графата конструктор на печата се мъдри моето име. Престижно нали!? 

След две години проектиране, БНА се оказа жадна за култура и ме взеха войник. Знам, че  веднага ще си зададете въпроса “каква армия, каква култура? Ами много е просто, всеки ден някой трябва да ходи до пощата на село Божурище(сега квартал на София. То вече няма села около столицата, а само нейни квартали, и затова градското население на България се увеличи с 4 милиона, другите 3 милиона се преселиха по цял свят), да вземе вестниците и ги раздаде по ротите и на офицерите имащи абонамент. Естествено главния готвач и фурнаджията получаваха безплатно от войнишкия контингент. Ясно защо, нали? Много отдавна съм открил голямата полза от корупцията, и се чудя защо непрекъснато се говори за борба против нея! Толкова е полезна. Обожавам я!

Как да е, след 23 месеца раздаване на книги и вестници на войници, сержанти и офицери във едно поделение на ВВС, се уволних и с моите приятели Николай и Арман се напихме като казаци. До такава степен бях пиян, че се отзовах на централна гара като изпращач на една мацка от провинцията заминаваща за СССР. То бяха прегръдки, то бяха целувки на перона на гарата, мисля че последната целувка беше на стъпалото на вагона. За малко, и аз да отпътувам  с моята нова позната. Ама нейсе, останах си в София.

И започна студентски живот. Лекции, упражнения, изпити, нови колежки( във филологиите са предимно момичета), избор голям. О, да не пропусна една интересна случка.

На края на войнишката ми служба ме изпратиха командировка до Телиш, Плевенско. Само за два дни. В деня на завръщането ми щяха да обявят  списъците на приетите студенти. Естествено, от гарата, както съм мръсен и униформен,  директно се метнах на тролей номер 1 и право в Университета. Влизам в задния двор на СДУ и там по стените списъците на новоприетите студенти. Намирам списъка на приетите в специалноста “френска филология” и… О, РАДОСТ!! На 11-то място в списъка на момчетата се мъдри моето име.  Такава широка усмивка съм демонстрирал, че чак зад мене са я забелязали. И зад гърба си чувам женски глас на хубав арменски език да коментира усмивката ми. “Виж го дъще тоя селянин как се е ухилил, такива селяци ги приемат, а нашите интелигентни градски деца не ги приемат.” Леко се обръщам към майката и дъщерята и с усмивка, на чист арменски им казвам:” какво да правим, и селяните трябва да учат”, и отново им показвам гърба си. Изчезнаха яко дим.

За моя голяма изненада на последно място в списъка на приетите момчета се мъдреше името на позната арменка. От арменските фамилни имена не се разбира мъж ли е или жена. Окончанието- ЯН важи и за двата рода. А малкото й име, в България е име на мъж, от гръцката митология. Пак корупция!

Както е казал Бранислав Нушич в своята “Автобиография”, с женитбата му, свършва неговата автобиография, и започва биографията на съпругата му. Прав е бил Нушич, и при мене се случи така. Не знам дали той се е съпротивлявал, но аз го правех. 

Когато един мъж се ожени, булката  се стреми да монополизира цялото му внимание. Тя не иска той да  държи на майка и баща, на братя и сестри. Е, навярно има и изключения, но те са описани в патологията. И аз се оказах патологичен,  което непрекъснато дразнеше младата ми съпруга, с която се оженихме след 6 години бурна любов. И тя, любовта започна бавно да гасне. Дълъг беше процеса, много дълъг, над 50 години, но в края на краищата съвсем угасна. Но има много други интересни събития преди това. Ама аз пак избързвам.

След като се  ожених, се наложи да продължа учението си като задочник, и започнах да работя като учител. Учител по какво, ще си зададете въпроса с право. Ами учител по ръчен труд или по новому по “трудово обучение”.

И не само, че станах нередовен учител, поради липса на образование, но само след 2 години вече бях “образцов учител”- базов учител към “Централния институт за усъвършенстване на учителите”. Парадокс, но факт. Прочух се с това, че една година оставих 6 ученика на поправителен изпит по ТРУДОВО ОБУЧЕНИЕ. Феномен абсолютно непознат в историята на българското образование. По предмети като пеене, рисуване, физическо възпитани и  ръчен труд, поправителни изпити никога не е имало. И хоп, изведнъж, някакъв си нередовен учител  оставя 6 момчета от един клас на поправителен. Кой е тоя бе? За какво се мисли той? А за един от учениците е трета двойка и трябва да повтаря класа. Викат ме в Министерството и ме съветват да поправя двойката на 3. Отказвам. Те настояват.  Няма отърваване. Даже в Министерството подценяват предмети като пеене, рисуване, трудово обучение. Това не са математика, физика, български език. Поправете я вие, им казвам аз,  и се сещам за една реч на и Т.Ж. и го цитирам: “Труд, труд и пак труд”. …и те се предават. Ами как иначе!

И хоп на следващата учебна година съм назначен в 5-то СПУ “Иван Вазов”- Павлово, като  базов учител.  Учители от цялата страна, директори на училища, ще идват да се учат от мене, нередовният учител,  как да преподават този “второстепенен” предмет. Министерството ми предлага да напиша учебник по “Методика за преподаване на “трудово обучение”. Отказвам поради липса на време.

Взимам университетската диплома и решавам, че е време да си търся по сериозна работа. Каква? Естествено работа свързана с френски език. Какво? Преводач естествено. Къде? Във външна търговия най-добре. Преговори, делегации, сделки, командировки в чужбина, екстра работа. Написвам една автобиография, и една молба за работа, отпечатвам  по десетина екземпляра,  и тръгвам  по предприятията с такава дейност. Да, ама не. Навсякъде отказ.  На тези длъжности взимат хубави млади момичета или красиви жени. Хем превеждат, хем радват очите на шефовете. Понякога не само очите, но това е друга тема.

Един хубав, слънчев мартенски ден, попадам в отдел кадри на Министерство на външната търговия. Там имат нужда от френски кореспондент. В отдел кадри ме посреща млад, приятен мъж. Поканва ме да седна.(Това ми се случва за първи път). Обяснявам му , че търся работа като кореспондент на френски език. Другаря Костов, се усмихва дружелюбно и ме пита, дали знам с какво се занимават кореспондентките в Министерството и въобще в техните предприятия. Казвам как си представям тази работа. Той се усмихва, поглежда молбата ми, която съм поставил пред него, и казва. “ Крикор, кореспондент, това е машинописка на чужд език. Това ли искаш да работиш? Годината е 1966-та и аз съм само на 30 години. Ненавършени!

Даже да те вземат, повярвай ми, не е работа за тебе. И ми дава съвет. “Тук наблизо, на Граф Игнатиев 10, има предприятие “Булет”, те в момента търсят хора с езици, иди, опитай там. 

Послушах го, отидох там, бившата банка на Буров.  Упътиха ме къде е отдел “кадри”. На първия етаж, в една много малка стаичка и три бюра. Седят три жени. Една млада, висока и красива, една на средна възраст, със сериозно приветливо лице и една доста възрастна,  дребна женица. Питам коя от тях е кадровичката. Оказва се тази симпатичната на средна възраст. Представям се, накратко им обяснявам какво съм учил и си търся работа. Отговорът е стандартен. В момента нямаме подходяща работа за Вас. Казано с усмивка, съчувствена. Свикнал съм. Вече не ми пука. “ Оставям ви една молба и една автобиография, като си изляза хвърлете ги в кошчето”,-казвам аз посочвайки плетеното кошче по бюрото на най-възрастна жена. Казвам довиждане и си излизам отново разочарован.

Края на 2-ри срок, имаме педагогически съвет и се прибирам доста късно. Мама ми казва, че дошла някаква жена и казала да отида в Балет, Билет или нещо подобно. Майка трудно помнеше такива имена, но аз се сещам, че трябва да е било “Булет” и не бъркам.

Още на следващия ден съм на ул. Граф Игнатиев 10, при другарката Седефчева. Те ми се смеят и поправят Седефова.

“Искате ли да работите при нас?” Естествено искам. “Добре, ето попълнете тези документи, приложете диплома, молба и автобиография и ги донесете колкото се може по-бързо. Оппаааа. Става интересно. А какво ще работя- питам аз. Отговорът е: Ще видим. Не настоявам, благодаря, довиждане и  си тръгвам. Занасям документите и пак питам какво ще работя. Пак с усмивка “Ще видим”. Ок. “Имате ли телефон? Да, 8-00-95. Благодаря, довиждане. След няколко дни ще Ви се обадим. Ок,чао,чао и си тръгвам. След десетина дни се обаждат да отида в Булет. Вече нещата са по конкретни. Ще работя в Дирекция “Чужди представителства”, кантора “Рила”, като икономист, заплата 100 лв. Плюс 12 лева за ползване на чужд език-френски. В понеделник 12 април 1966 год. В 9,00 часа,  да се явя при другаря Тодинов, директор на кантората. 

Пет години след полета на Юрий Гагарин, и аз политам в новата си професия “икономист в кантора за чужди представителства “РИЛА”. Директор ми е др. Желязко Тодинов, а секторен ръководител др. Цветан Величков. В сектор “Франция” засега  сме само двама- Величков шеф, и аз. В другия сектор- “Италия” са 7-8 човека. Всички работим в една голяма стая, на първи етаж. Бившия кабинет на заместник директора на “Българска търговска банка”, известна като банката на Атанас Буров.

Много интересна работа. Обогатява знанията ти всеки ден. Днес участваш на преговори за доставка на метали, утре за преси за пластмаса, на третия ден и следващите дни и седмици, си участник в преговори за покупко-продажба на лиценз и оборудване за производство на радиални автомобилни гуми. Запознаваш се с технологията за производство на фаянсови плочки, посещаваш заводи в разни градове и т.н и т.н. Страшно интересно!

И тъкмо съм спечелил “джакпота” с една много голяма сделка,  и награден лично от Министър Иван Будинов, ми намаляват заплатата с цели 30 лв. Защо?

По новите щатни таблици, влизащи в сила от 1 Януари 1967 год. Ако нямаш висше образование  съответстващо на длъжността  ти, те смятат за среднист. А аз, по щат “икономист”, а по образование филолог. И не съм само аз. Тъй като в нашата работа се иска почти перфектно владеене на езика, има много колеги филолози. 

Специална комисия- 7-8 човека,  ни привикват и ни връчват новите заповеди за назначение с рязко намалени заплати. Един вид, комисията ни изказва съболезнованията си за  този “финансов нокаут”. Детето болно, жената без работа, а на мен намаляват заплатата с 30%, направо трагично положение и явно пердето е паднало и съм реагирал много остро. 

В резултат ми предлагат да уча за икономист, за което веднага съм съгласен. Но! Оказва се, че ми предлагат да замина за Москва, СССР, за три години, да уча във “Всесъюзната академия по външна търговия”. Понятие нямам какво е това, но тежкото семейно положение ме кара да дам веднага съгласието си. ( следва)