В парка беше пусто. Макар, че беше следобед, до него не достигаха никакви звуци. Дърветата сякаш поглъщаха шума от преминаващите по близката коли. Дъждът капеше нежно по пожълтелите листа. Навсякъде цареше хармония.
- Пълна идилия! - прошепна тихо Анна.
Наближаваше вечерта. Тук-там тъмнината вече се процеждаше между стволовете на дърветата. Скоро, много скоро щеше да се мръкне.
Младата жена потрепера. През главата й мина мисълта, че не е безопасно да се разхожда сама по това време и на това място. Тя тръгна по алеите, ускорявайки крачката си.
„Моята идилия си отива" - помисли си тя развеселено. Колко се забавляваше тя със своя страх, присмиваше се на това, което я плашеше.
Внезапно пътят й беше пресечен от малко момиченце, което вървеше и се оглеждаше. Погледите на Анна и детето се срещнаха.
- Како, виж колко е красиво! - изчурулика хлапето. Гласът му издаваше наивно възхищение. Тази реплика сепна младата жена. Тя се огледа - освен тъмнината, сега се процеждаше и мъгла. Лъчите от уличн ...