5.
Няколкото часа в автобуса минаха като в полусън. Два-три пъти се чуха с Мариана по телефона, за да се уговорят къде и кога да го чака - беше му обещала да го посрещне на автогарата, а в последния разговор му обясни, че няма да може и му продиктува адрес:
- Хващай такси и отивай в къщи. Майка ми е там – ще те чака.
Стоеше пред вратата на апартамента вече няколко минути – взираше се в звънеца, бравата, поочукания праг, мястото, където е имало табелка, а сега светлееше ярко петно – стоеше и мислеше, че след като прекрачи този праг, животът му може би вече няма да е същият... Натисна звънеца. След малко вратата отвори усмихната жена. Дори не изчака да ù се представи, а се отдръпна отривисто и го покани:
- Влизай, Иване! Аз съм майката на Мариана. Помоли ме да дойда да те посрещна, иначе аз не живея тук. Спокойно! Влизай де, влизай... Аааа не, не се събувай, само ако ще ти е по-удобно... – думите ù се лееха безспир.
- Ами аз... госпожо, много ми е приятно да...
- Ах, ах! Ама, че съм и аз ...