Ния за последно погледна архаичния часовник – осем часа. Време е за тръгване. Натам й беше познато – на покрива, вземане на таксолет, три минути полет и после достатъчно време да облече специалния екип, да приеме дежурството, да огледа цеха за месо…
Звучеше доста тревожно, дори страшно, но това си беше работа като всяка друга. Производство на месо…
Страшно, гадно, мръсно е било преди два-три века. Когато хората са убивали животните, за да се снабдят с нужната основа за хранене. Големи предприятия, святкащи ножове – дори роботите-колачи са били предизвикателно ужасяващи, лееща се кръв, дране, разфасоване…
Брррр…
Момичето потрепери… Как ли е приемала пържолите прабаба ѝ – старата Ния, първа обявила се за вегетарианка в рода… Но сетне, все пак, започнала отново да се храни със сочни мръвки и всякакви месни изделия. Защото срещнала Николай – известен в рода като дядо Николай. А Николай бил биолог, човек със свободно летяща мисъл, търсещ постоянно нещо и хей така – в поривите си към непозна ...