А защо не?
Тя цяла се тресеше. Той също. Тя от болестта. Той от мъка. Тя умираше. Той с нея. Нейното тяло се разпадаше. Душата му заедно с него. Материално и духовно. Просякът/кралят умираха един до друг.
Тя беше млада. Красива. Той беше идеалист. Дете в сърцето си. Очите й бяха сини. Едното – море. Другото – небе. Той бе сивоок. Сиви огледала с шарена сърцевина – неговите очи. Лицето й беше неописуемо. Прелест. Лицето му беше неописуемо. Прелет. Две красоти. Едно божество.
Кръвта бе избягала. Изсипала се в тъмна качулка. Лицето беше бледо. Очите потъмнели. Младост, красота – изветрели. Идеалите – умрели. Децата в треската изгорели.
Тя умираше. Очите й невиждащо го гледаха. Силно стискаше ръцете му. Бяха ледени. Една сълза се търкулна. Една от две души.
- Моля те, не ме пускай... – прошепна тя – Страх ме е..., моля те, не ме забравяй!
- Обичам те! – твърдостта му бе рехава – Както сега, така и винаги ще те обичам!
Гласът бе избледнял. Двете гърла не го помнеха вече.
Животът. Умираше.
- Кажи ми – промълви той – какво е последното ти желание? Ще го изпълня, без значение цената!
Тя стисна ръцете му още по-силно. Надигна се с последни сили. Устните ù се докоснаха до ухото му.
- Направи това, заради което се влюбих в теб – дъхът ù бе топъл, докосвайки звучно слуха му – обеща ми света.
Целуна го нежно. А миг по-късно заспа.
На бузата му остана нажеженият печат от тази последна дума.
- Светът ще е твой! – изрече с твърд глас.
- Кълна се в живота си!
В тази мрачна утрин сивите очи на Адолф Хитлер бяха странно посивели.
© Виктор Табаков All rights reserved.