Той долови шумът, който му напомняше на нещо, не можа да определи точно на какво, но не беше оня постоянен звук в главата му.
Не бяха камбаните.
Това не беше свиренето в ушите, както казваха докторите, а отзвук от камбаните, които той чуваше и знаеше че те се люлееха там някъде на полусрутените си камбанарии, на старите си дървени греди, и кънтяха без спиране, без прекъсване, бясно като за пожар.
Камбаните звъняха люлеяни бясно и вързани здраво от въжетата на импотентни клисари и откачени монаси.
Камбаните говореха и крещяха, пищяха и оповестяваха нещо страшно. Не беше шум в ушите това, него нямаше как да го излъжат.
До него достигаше само отзвука от тях, през безброй синкави планини и горещи долини до него достигаше ехото, последният вопъл който си хареса мястото в главата му и остана там постоянно, като смок под камъка на двора.
И никога не спираше. Тоя пожар там, той никога не спираше.
Светът гореше, още от първия ден на своето съществуване, гореше, и продължаваше да гори, да поглъщ ...