1.
Вървяха.
Пътят им пресичаше полета, гори, понякога запустели села. Ехо неведнъж си мислеше, че са току преди краят му, но винаги зад клоните на онзи краен бор, зад разнищения ъгъл на последния двор или зад ронещите се масиви с вехнещи слънчогледи, неизменно се оказваше, че пътят им продължава отново напред.
Спътникът ѝ нямаше никакви съмнения за неговия безкрай и крачеше с лекота, разглеждаше местата, край които минаваха и дори когато запръскваше ситен летен дъждец пак се усмихваше и твърдеше, че му харесва мокрото време. Също така харесваше и жулещото слънце, което определи като дъхът на дракон, прелетял над тях.
- А имало ли е наистина дракони? – попита Ехо, докато пресичаха някаква река, подскачайки от камък на камък. Водите ѝ се блъскаха в краката им с ромолящи бързеи.
- Имало ги е – потвърди спътника ѝ и кой знае защо Ехо му повярва.
През тези дни той ѝ бе разказал толкова невероятни истории, които звучаха повече като споделени спомени, и сега не издържа на изкушението да го за ...