Беше по обед. Бързах с детето към българското училище и я стисках здраво за ръка, че бе фрашкано с народ в станцията на метрото. Тая станция е огромна, има много заведения, магазини, казина, пекарни, вестници, а на една огромна стена върви числото Пи, което, като знаем, е 3,14, ама то било безкрайно...
Точно преди да завием покрай Пи-то, видях младо момче да носи голяма синя чанта, от тези, в които си вземаш прането от химическото чистене. Носеше я в една ръка, а в другата носеше младо русо, красиво момиче.
Момичето беше неживо.
Отпуснато, с оцъклени очи.
„Още малко, Бебо...”
Подпря я до вратата на една пекарна, пусна на земята чантата и извади бяло одеялце, грижовно го сгъна и оправи гънките. Момичето стоеше превито на две и тялото ù се полюшваше като върба под напора на вятъра. Косата ù падаше надолу като дъжд. Ръцете ù се вееха като обесени водорасли. Всеки момент можеше да падне. Спрях и пуснах детето, ако политне, да мога да я хвана. Момчето лазеше и оправяше одеялото и не спираше ...