Точно, когато политна напред, някой я сграбчи с две ръце през кръста...
- Не, не, не!! Пусни ме! Пусни ме, по дяволите! Искам да умра!
Али крещеше, риташе, драскаше с нокти здравите ръце, които й пречеха да падне, но те не я пуснаха. Момичето продължаваше да се бори още известно време, но накрая всякакви сили я напуснаха и тя се отказа. Започна да хлипа и да плаче. Собственикът на ръцете я издърпа бавно над парапета и я сложи да седне на земята. След няколко минути Али успя да се съвземе и погледне нагоре към човека, който я беше спрял. Беше някакво момче на около осемнайсет-деветнайсет години. Имаше къса кафява коса, овално лице и прав нос. Очите му бяха сериозни, умни, топли, кафяви и я гледаха изпитателно. Тя се изненада. Очакваше да види съжаление, въпреки че мразеше да я съжаляват. Но той не я съжаляваше, тя изпита чувството, че я разбира.
- Добре ли си? – попита той, когато видя, че се е успокоила достатъчно, за да мисли трезво.
- Да, мисля... АУХ! Не, не, не съм.
Тя изпищя силно ...