Болеше я толкова много, че нямаше сили да помръдне. А как ѝ се искаше да побегне... Искаше ѝ се да затича безумно нанякъде и с движението да пропъди болката.
Не беше за първи път. Раните в този живот винаги идваха ненадейно... Но оставяха трайни следи.
Нора чувстваше вдървеното си тяло като оловно, тежестта му я премазваше. За разлика от него, мисълта ѝ се носеше стремглаво, но без посока и се луташе безпомощно в непознато пространство.
”Ще направя нещо!” – заканваше се сама на себе си с тайната надежда да утеши душата си. Защото нямаше кой друг да го стори. Въпреки горчивия опит, бе повярвала, че това е възможно. За пореден път. Но отново сгреши. Всъщност, не винеше никого. Доскоро търсеше причините за всичко, което ѝ се случи в този живот, но разбра, че няма да намери точен отговор и се отказа. Често атакуваше себе си, упреците я нараняваха и сама изтезаваше душата си с тях, все пак беше някакъв опит за отговор. Вече нямаше сили да упреква. Никого. Явно това бе животът ù.
”Ще затворя ...