- Гледай си в краката – трънливите храсти започнаха да остават следи по сивкавия титан на долните му крайници. Не може да избегне всичките преплетени бодливи къпини и често му се налага да изпълнява сложни акробатични движения, за да запази равновесие.
- Равновесието е в генезиса на Панайот. Андрей трябва да внимава за своите стъпки – натъртва бионния андроид, който още ми е трудно да възприема като личност. Седмата поправка в Декларацията за правата и самоличността на био-антропоидните същества с ента степен на изкуствен интелект им дава все повече права и ги обявява за личности с всичките присъщи характеристики на едно човешко същество. Не можеш вече и да ги напсуваш. Добре, че им деактивираха само петия закон на роботиката, който гласеше, че роботът няма право да откаже на човек сексуални услуги. Бил уронвал престижа на роботите. И нарушавал емоционалното им равновесие. Сигурно и то е вкоренено в генезиса на Панайот. Затова купих мъжки андроид. Да не се изкушавам. Освен това мисля, че може да носи повече товар, което се оказа истина.

Пътеката става все по каменлива и стръмна. На места усещам напечения камъка през дебелите подметки на туристическите обувки. Макар раницата ми да е доста по-лека от товара на Панайот, той не се оплаква. Кевларените стави леко просвистяват при уверените му крачки въпреки сто и петдесетте кила на Грон-генератора. Устройството с мощност петнадесет киловата не беше от последните модели, но трябваше да осигурява електрическото захранване на новия ни дом. Трябва да осигурява и енергия за механичния ми приятел, чиято батерия издържа едва няколко дена. Взех го втора ръка от една гаражна разпродажба. Собственикът му каза, че е актуализирал софтуера до последната възможна версия, но тактично пропусна да отбележи, че батерията е за смяна.

- Остават ми тридесет и пет процента енергия – понякога безизразността на гласа му ме вбесява. Можели са да включат малко повече патос, някакъв нерв или обикновена емоция в суховатите изречения. С един и същи тембър съобщаваше, че вече се е стъмнило и че има опасност от плазмена буря.
- А какво е това на гърба ти? За какво мъкнеш целите тези сто и петдесет кила, освен за да захранят непотребната ти батерия, а Панайоте? След петстотин метра има една сенчеста полянка, където ще се заредиш…
- Но…
- И стига си ми мрънкал, ако обичаш. Да не си ми жена!

Дотътрихме се до полянката в пълно мълчание. Ако на пъна до мен не седи кевларено-титаниев андроиден робот спокойно мога да кажа, че ми е сърдит. Не е за вярване, но усещам някакво странно напрежение и дистанция между нас. И какво сега, остава една ръждива тенекия да ми втълпи чувство за вина! Хайде холан! Кой тук е венецът на природата, кой е най-висшето същество, крачило някога по тая планета, кой!?

- Сваляй генератора от гърба си и се включвай. Какво чакаш!?

Венеца на природата доказа своето превъзходство, когато преди петдесет години откри, че енергия има навсякъде и нейното име е тъмна материя. От както се разбра, че деветдесет и пет процента от тая материя не е нищо друго освен гравитационни частици, които съвсем евтино и безплатно се разхождат около нас, енергийните проблеми на човечеството се разрешиха изведнъж. Гроновете, както бяха наречени само са чакали някой да ги открие и да ги впрегне за благото на човека. Ура! Само за три-четири години големите енергийните доставчици фалираха, електропроводите ръждясаха, а огромните атомни централи буренясаха безвъзвратно. Съвсем лесно с помощта на портативни устройства гроновете се превръщаха в електрони, неутрони и всякакви други трони, а който искаше можеше да използва механичната им сила, за да придвижва всякакви предмети в пространството. И всичко това съвсем безплатно. Дважди ура!

На същия принцип работи и сто и петдесет килограмовия грон-генератор, който безмълвния Панайот използва до мен на пъна, за да зареди изтощената си батерия. През всичките безкрайни двадесет минути съм принуден да му гледам безмълвната физиономия. Батерията се пълни под акомпанимента на тихото жужене, носещо се от генератора, а наоколо прехвърчат всевъзможни пчелички, пеперудки и досадни мухи, които упорито се опитват да влязат в носа ми.

- Трябва да тръгваме, не се ли зареди достатъчно?
- Имам нужда от машинно масълце за лявата коленна става – информира ме безучастното му лице с прорез вместо уста.
- А не искаш ли да ти го намажа на филийка и да му капна пчелен медец за вкус – язвителната ми забележка увисна в празното пространство, като капка боза при липсата на гравитация.
- Защо Андрей е толкова гневен? Панайот ли го ядоса?
- Защото Андрей е човек, а Панайот – обикновен робот. Защото Андрей има добре развит биологичен разум, който може да взема най-правилните решения в трудни и екстремни ситуации, докато Панайот обработва гига и тера байтове ненужна информация, докато проблемът го застигне и унищожи. И защото Андрей обладава най-висшето достояние на живата материя – свободната воля, дадена му при сътворението и възможността да я прилага неотменно и без ограничения, когато реши за добре. А Панайот, …. Панайот не знае, не може, не иска…. – тук думите ми се изгубиха и усещам, че гневът ме залива на безпричинни тласъци под невинния и безпристрастен поглед на машината до мен – ставай, че не понасям повече пасивността ти и не искам да ме тресе бурята, дето идва.

Нищо не може да подейства на психиката на един робот така, както една хубава и ярка плазмена буря. Тези бури не са приятни за хората, но от тях страдат най-вече машините. Панайот скача пъргаво и като прибра захранващите кабели окачи тежката машина на гърба си. Застава с лице по посока на пътеката и леко се обръща към мен сякаш да ме подкани да продължим пътя си.

- Ето, че се разбърза, тенекийо негодна! Страх те е за старомодното ти процесорче, а? Страх те е някой странстваш високо енергиен протон да не му прецака логическата схема и да го овъгли с пренапрежение. А за мен хич не те е еня, нали!? – усещам някакво странно съжаление към уплашената му физиономия, която в тоя момент е придобила изражението на изоставено и безутешно хлапе, което не знае какво да прави. Изведнъж в мен проговоря странен бащин инстинкт, загриженост, която не съм предполагал, че притежавам. Поисках да помогна на объркания робот, да го прегърна и да го насоча. Колкото и странно да звучи машината започваше да ме преобразява и да пречупва най-твърдите ми и жестоки черти. Не е истина. Това не съм аз! Не и твърдия, безкомпромисен човек, за който се смятам. Непримиримия, който загърби цивилизацията и тръгна да се усъвършенства сам сред природата. Е, не съвсем сам. Доколкото механичното същество с изкуствен разум може да се нарече някакъв компаньон не бях съвсем сам.
- Андрей не иска ли да тръгваме? Наближава мощна плазмена буря, която на тая височина може сериозно да увреди Панайот.
- Тогава да побързаме. Имаме още два часа път до дома.

продължението следва