Ангел се появи в живота ми, жена с бяла и чиста душа.

Намери ме, и изгони мрака от сърцето и душата ми.

Замени ги със светлина.

Дойде и свали оковите които сам бях си поставил.

Най-чиста любов е това което изпитвам, без поквара,без лъжа.

Решен да не изпуска душата ми, дявола кроеше своите пъклени планове за мен.

Елитни и могъщи демони се опитваха да покварят отново сърцето ми, а то се обливаше от светлината на ангела.

Аз съм само човек и най вероятно накрая щях да се предам, но окрилен от чистотата смело вдигам глава.

Тя ме погледна и попита:

- Имаш ли да ми казваш нещо?

Засрамен, уплашен от чувствата си към нея, казах:

-Не.

Вечерта, отново сам с мислите си, се проклинах за страха. Липсваше ми стената която бях издигнал

между мен и света, липсваха ми оковите. Толкова ме беше страх Господи...

Погледнах празната стая, чух самотата, и разбрах!

Имам какво да и кажа, какъв глупак бях само. Искам да и кажа, че я обичам, искам да я прегърна, а

чуя сърцето ѝ. Искам постоянно да виждам очите ѝ, да усещам аромата на кожата ѝ, да милвам косите ѝ.

Тези безкрайни ѝ дълбоки очи, тази енигма .Най прекрасните ѝ вълшебни очи, при всяко нейно настроение

променяха по малко цвета си. Ту с зелен ореол около ириса, ту с котешки жълт оттенък.

Обичам да чувам смеха и да виждам прекрасната ѝ усмивка. Обичам да я слушам когато говори.

Прегърнах я, чух сърцето ѝ. Биеше толкова бързо.

-Изгрева или залеза харесваш повече?

-Изгрева, защото искам да се събуждам до теб.

-Ако и аз си позволя да те обичам ще остана тук, ще бъда обикновен човек.

Натъжих се, мога ли да искам това от нея? Да престане да бъде част от небето, за да бъде с мен?

Гледах я и бавно губех разсъдъка си, бях готов да изправя срещу всички и всеки.

Стомахът ми беше свит на топка, не ми достигаше въздух. Стена. Окови. Страх.

Погледнах жената пред мен, толкова прекрасна и чувствена, жената която върна любовта в живота ми.

- Пускам те. Сълзите се стичаха по лицето ми. Пускам те, любов моя, живот мой.

Прегърнах я, сърцето и биеше толкова бързо.

Озарена в светлината на залязващото слънце беше толкова приказна.

Любов моя, живот мой. Обичам те .

Пристъпвам в тихата стая и ме посреща тъмнината. Сядам и бавно слагам първата тухла на стената.

Без теб не искам света, ще живея в свой по-добър свят. Ще посея слънчогледи, за да следя пътя към теб.

Светлина моя, слънчице мое, сърце мое.

Сега обичам залеза, след него ще дойде моята приятелка тъмнината. Ще дойде и моята спътница тишината.

Ще дойдеш и ти в съня ми, ще ме прегърнеш, слънчогледите ще погледнат към нас.

Обичам те.