Загледа се в слънчевото зайче на стената. Светлината лениво се процеждаше през прашните прозорци и рисуваше странни фигури в тъмнината. Стаята й навяваше толкова спомени, които си мислеше, че са вече отдавна избледнели. Всичките тези чувства и емоции изригнаха в съзнанието й, а погледът оставаше все така пуст и празен. Очите някога бяха вечно питащи, а днес игривото пламъче в тях вече се беше стопило... угаснало... Сега тези същите очи примирено наблюдаваха как тече нейният собствен живот. Това е. Нищо не може да се промени. Не, че искаше особено много да променя каквото и да е било, но сега осъзна, че човешкият живот някак й липсва. Усети странната носталгия по дома си и разбра, че това, което изпитва беше тъга. Нещо намокри лицето й. „Вали ли? Странно. По небето няма облаци..."
Докато се връщаше обратно, разбра. Онова мокрото, което можеше спокойно да бъде сбъркано с капка морска вода, беше сълза. „Ангелите не плачат. Не могат, пък и... няма за какво... нали...?"
Щом пристигна, ведна ...