АНГЕЛ ВОЙВОДА
От ранни детски години остава без майчини ласки. Откъснат от приятели и близки, става козарче.
Баща му го дава за пази козите на Алиш Беноглу. Отстъпчив по характер, Ангел трудно се справял с козите, те бягали от него. Често седял и слушал птиците, гледал как се стрелкат в небето. Опитвал се с пръсти да наподобява чирикането им. Слугите на агата, му заповядвали какви ли не неща: да храни козите, да носи вода, дърва . . .
- Аньо, донеси менците и то бързо. Иначе . . .
Ратаите го биели. Смятали го за мързелив. Само старият козар Мехмед го закрилял. Той си нямал рожба. Когато го чул да плаче, седнал до него и му показал какво му майстори:
- Това е ручило. От кост е. А от ярешката кожа ще стане гайда. За тебе е.
Той усещал, колко много Ангел желае да има гайда и да свири с нея. Някога и той е свирил, но сега, когато бил без жена, без деца, не му било до гайда.
Отворило се сърцето на момчето. Бързо се научило да свири.
Чудили се другите козари как този мързеливец се научил да свири на гайда, като истински майстор.
През зимата, вълци се вмъкнали при затвореното стадо и натръшкали много ярета и кози. Ангел признал на Алиш Беноглу как е станало и се признал за виновен.
Вбесен, турчинът заповядал да надуят гайдата и да пъхнат ручилото в гърлото му. Той се опитвал да се измъкне от ръцете им. За пръв път чули гласът му силен и се биел като голям.
Вечерта избягал. Минал Гарванов дол и Татаркьой. Не се обадил на баща си, защото се боял, че ще бъде наказан, а и заради мащехата му. Дългото ходене и криене, а и гладът изчерпали силите му и той достигнал до воденицата пълзешком, без да може да промълви името си. Воденичарят се смилил над него. Няколко дни го хранил, а Ангел се опитвал да отвърне на добрината му с работа, пряко силите си.
След време идва баща му, но между тях разговор не се захванал. Една майска вечер, баща му взема гайдата и засвирва.
Когато видял силната изненада у сина си, му казал:
- И . . .  аз, сине . . .  някога свирех, но не съм ти казал. Моята гайда не беше изписана като твоята, но Шефкъ бей я счупи, наряза и изгори.
И двамата, и синът, и бащата скриват болката си от преживяното.
- Тате, аз тръгвам по пътя, който си избрах. Не се страхувам от Злото.
Бащата не го спира.
Времето надипля тринадесет години преживявания, но не и парици. Момчето обходило места, за които не бил нито чувал, нито виждал.
Отива в Пловдив. Свири в кръчмите. Сприятелява се със Стойчо и Стоян Узунбашията. После попада при каракачаните и гайдата свирила. Свивала се, надувала, като сърцето му. Раздялата с приятелите му от Пловдив, го отвела много далече, в Димотика.
Станал свидетел, как турци нападнали и ограбили керван. Настанала сеч. Изненадани, хората от кервана били изклани. След този случай, с него става рязка промяна. Ръката му хвърля гайдата и взема оръжие. И той от малкият Аньо, става момъкът Ангел. Малкото останали живи мъже се заклели да бъдат заедно и да отмъщават на турците.
- От днес ние сме братя. Е, не по кръв, а по дела. Ще отмъщаваме, ще се бием за доброто на народа ни.
В много битки, малката дружина се е сблъсквала с турците. Сплашила ги. Оплакали се те на Хасковският Каймакамин. Заканил се той, че бързо ще ги оправи и прашинка няма да остане от тях.
През 1831 година, по време на юлските горещини, турска потеря се движела бавно, криела се в горските храсталаци. До Васил Лечковата курия имало 3-4 часа път, а на турските войници не им се искало да пътуват. Чувайки свирня, пашата се ослушал. От Узунджовското дере излязъл гайдар, който не се уплашил от тях. Обикновено, когато минавали бабаитите, всички се изпокривали.
Спрели един срещу друг и се огледали. Гайдарят, без да го поздрави, хванал юздата на коня му. Побеснял пашата. Изтеглил ятагана си. Но в този момент видял как храстите се разтварят и се показват пушките на скрити хайдути.
- Е, къде си се разбързал, агалар?
Тракайки със зъби, едва успял да каже, че тръгнал за Ангел войвода.
- А, така ли? Аз съм! - и слязъл от коня си.
- Убий ме! Не ме резили . . .  - проплакал пашата.
После казал на низамите да си дадат оръжието и да се предадат.
Уединени, двамата дълго си говорили. Ангел и дружината му се връщат в Хасково. Това, че срещата минала без стрелба и убити, стреснало хората.
Ангел войвода, преоблечен като богат бей, с писмо, отишъл до пашата. С Хакъ бей се срещнали и поговорили, че чифликът му в Алтън дере, ще бъде нападнат. Беят изпратил 500 души войска. Излъгал четниците, обещавайки им.
Чудили се четниците как да се измъкнат. Единият от четниците се провикнал да ги оставят да си допият мастиката и да чуят войводската песен.
Джелал бинбаши, който командвал, се изсмял:
- Живи ги искам, да ги заведа в Одрин.
- А ти ще бъдеш ли жив?
Ангел насочил пищова си в главата му. Уплашен той заповядал да не стрелят. Гайдарите засвирили. Редували се. Слънцето се скрило. Ангел и плененият турски военачалник се скрили в гората.
Турците стреляли мислейки, че са избили хайдутите и че техният пълководец ще се появи, хванал войводата.
Гъстите дъбрави на Сакар планина скрили хайдутите и водача им.
В този край везирите събирали данъците двойно и тройно. Повече вземали за себе си, а на султана давали по-малко, оплаквайки се, че селяците не дават.
Когато бедните селяни, споделяли това с чорбаджиите, те им казвали, че няма на кого да се оплачат „Бог високо – султанът далече". Стари хора дали съвет да идат на Високата планина и да викат Бог и Аллах. Все някой ще ги чуе и ще им помогне.
Младите се присмивали и ги пращали на Драпира да се помолят, от там планината ще им помогне.
Намерили се и такива, които повярвали. И станало като в приказките. Когато отишли, двама хайдути ги отвели при войводата:
- Аз не съм паша, не зависи от мен да ви върнат ограбеното, но думата ми на две не става. Ще си платят скоро за това.
- Войводо, всичко ще направим за теб и юнаците ти!
- Никому дума, че сте ни видели!
Преоблечени, Ангел войвода и двамина от юнаците му, решават да тръгнат по пътя за Цариград, за да се присъединят към някой керван. И това става скоро след срещата. Срещат се с трима търговци и охраната им. Арнаутите-пазачи, ги отвеждат при търговците.
Разговорът не продължил дълго. Познали кой е единия от тях. Можели да ги убият или предадат на пашата, в Цариград. Бояли се, не знаели дали дружината не е с тях, наблизо. Пуснали ги.
- Войводо, страхът е голяма работа...
- Да, Димо, и за тях, и за нас. Страхът върши зулуми, но прави и добро.
Единият, по-младият от търговците, дал на слугата си няколко жълтици. Скрито, покрито ги предал на Ангел с думите „Идете в Бруса".
Качили се те на една гемия. Платили си и когато минали крепостта и навлезли в морето, заповядали на гемиджията да се върне в посока Цари-
град.
Пристигнали в града, отсядат в хана и се преобличат като търговци на добитък. Показват се като богати хора, които ядат и пият на корем, па и на просяците дават.
Разпитвали те, къде е дюкяна на Мушон бей, в златарската чаршия. Мислели дълго, как да се доберат до него. В дюкяна държал златото си, но там било пълно с пазванти. Решили да направят сделка – да сменят, уж, сребърни и златни предмети. Отишли в дюкяна му надвечер, когато чаршията запустявала. По вида им, беят помислил, че са крадени и че ще ги вземе много евтино.
- Буйрум, елате вкъщи. Гости ще ми бъдете.
После се обърнал към двамата едри и високи бабаити, с модерни пушки, които те не били виждали и у турските низами. Когато слугите сложили ракията и блюдата с почерпката, той им кимнал да си тръгват.
След излизането им, Стойко, единият от четниците, му стяга врата, запушва му устата и го сваля на килима. Отвързали му устата, за да каже къде са ключовете на касата, но се опитал да извика. Ударили го по главата. Ударът се оказал смъртоносен. Време за губене нямали. Взели, което им трябвало и излезли.
Срещата с дружината била при Куруджийския хисар, близо до Хасково.
- Да бързаме, момчета. Потерята вече е пристигнала. - казал Ангел войвода. Властите вземат веднага мерки. Издирват ги навсякъде. И не точно по описанието на слугите, а защото се досещали, че единствено той, Ангел войвода, ще има смелостта да влезе сам, дето се вика, на вълка в устата.
Много вилаети получават по телеграфа заповед да ги заловят. Поставили караули, редовна войска по пътища, мостове, крайселски пътища. На четата и Ангел войвода не остава нищо друго, гладни и жадни, да се крият денем и нощем по високите части на планината и по гъстите гори.
Радостта на тримата била голяма, че дружината ги чака на уговореното място и че са живи и здрави. Парите, така необходими за закупуване на оръжие, са у тях, а това означава, че оттук нататък ще имат много работа.
- Войводо, бихме те помолили да надуеш гайдата, напук на всичко, но сега душманите са близо, ще ни чуят.
Войводата за пръв път не посяга към гайдата.
Мислят си, че той няма да устои, но сега като че ли разумът надделява над сърцето и порива, да я грабне и надуе. Откъде да знаят, че в техния край са изпратени 1000 конници, на всяка цена да ги заловят. Местността била с рядка растителност, а трябвало четниците да слязат за оръжие и храна. Дружината умува как да се измъкнат. Някой предлага Ангел войвода да им напише нещо и казва на Слави:
- Ти, Слави, ще вдигнеш бяла кърпа и ще искаш да те отведат при бинбашията. В писмото му пише: "Джемал Ахмед, не пиша онова другото дето го знаем. С първия куршум ще убия хрътката ти, с вторият ще дупна знамето в средата, а с третият, тебе, в челото, ако не се оттеглите."
След това дава команда да се изтеглят. Същото той иска да направят и турците. Уплашен, Джемал Ахмед нарежда да се изтеглят. Табуните коне, където са отседнали повечето войници, побесняват. Турците казват, че са чули рева на мечка. Не са я видели. Храсталаците се били размърдали. Но нея не я видели, въпреки, че пратили да я търсят.
Един от старите офицери отива при Джемал и го пита за бележката.
Присмивайки му се явно, му казва, че трябва да черпи за втория си живот и то с мастика. Башибузуците, оттегляйки се, палят храстите, стрелят. Хайдутите стрелят точно и то не оттам откъдето турците мислят, че се крият. Нощта я чакат и едните и другите, по своему: турците за да се изтеглят, а хайдутите, за да се укрият и как да прехвърлят връх Драгойна.
След битката при Курунджийският Хисар, дружината се пръска. Преди да е дошла зимата, те трябва да се укрият, починат, лекуват и подготвят.
Никой не знае, освен един, че Ангел войвода отива в Хилендарския манастир, с расо. Според сведения, Изет бей се готвел да мине с отвлечена жена. Причакал го войводата с един свой четник и двама слуги от манастира. Когато стрелбата стихнала, открива жена, руса, красива, смъртно ранена. Грижат се за нея и й връщат живота. Никога по-рано, през целия си живот, не е стоял така дълго при жена. От дете ги бе намразил, заради мащехата си. Години наред не може да си прости този грях. Отказва се и от гайдата – пък и мястото не позволява. Песните и молитвите пред бога правят душата му ту спокойна, ту го люлеят спомени, от онова време, преживяно само преди няколко месеца. Сънищата му са все битки, пламъци, стрелба, писъци на деца, жени. На сън идват хора да се жалват. Кара ги да говорят, какво ги мъчи, кой е, който прави злините, но те мълчат. Езиците им са залепнали.
Веднъж, минал Гоче гайдаджия, когото никой от селата не познавал. Песента, която чува му напомня, че я е слушал в съня си. Той му дава кесия с пари и го моли да я изсвири и изпее цялата. Много дни двамата с Гоче свирили и се сговаряли. И без това не се спирал на едно място, обикалял селата, да посети местата, които войводата му посочи, за да се събере дружината.
През 1850 година, дружината нараства по брой и води битки в Средногорския край. Пловдивския Емил ага, Хасковският деребей и злосторници се съюзили да нападнат някои се ла под пред текст, че са дали подслон и храна на Ангел войвода.
Четници, преоблечени като каракачани успяват да научат много неща и да се изплъзнат от капаните, които им заложили.
Разбират, че пашата се поболял. Казват на слугите му, че ще го лекуват със сурова непрана вълна и започват. Казват му да си протегне крака. Повалят го на земята и запушват устата. Борбата е бърза и кратка, важно е да не усетят какво става. Веднъж вече, Ангел и Стоил, го правили в Цариград при търговеца на злато и за малко да загазят. Преди да го изведат, се сблъскват на вратата с Бай Маноолу. Мигновено стрелят в него и той пада. Непредвидената пречка, не спира действията им, нито лаят на кучета и шумът, който се вдига.
Сутринта стигат връх Мара, с пленения паша. Убит или предаден за откуп, той знае, че скъпо ще плати за всичките злини, правени на гяурите. Бабаитлъкът рано или късно се плаща.
Малка надеждица се прокарва, че може би ще тръгне войска да го търси, но си останало само надежда. Укротили се турците, уплашили се. Името и сянката на Ангел войвода ги стряскали.
Месец след това Ангел събира дружината.
- Е, този път не сядаме да ядем и пием, а да вземем решение. Парите, които сме взели и държим, останали от тия, дето дадохме за барут и пушкала, са малко. Искам да построим кула в Араповския манастир.
- Ама, войводо, дарихме ги с тави и казани. И нам трябват за храна, дрехи. . . - казал новият четник, дошъл наскоро.
Всички погледнали с упрек Гочо – Новака, така го кръстили, а после и войводата. Щяло им се той да се съгласи да отделят пари за дрехи, че съвсем оголели и отънели. Но войводата смръщил вежди и остро казал:
- Нам трябват, но на народа, на Бог и монасите още повече, нашето ще почака.
Когато заминал за Хасково, дружината останала да го чака. Съгледвачите довели пратеник, че през Мюензинската кория ще мине Самихат бей с хазната.
Битката станала бързо. Това нарушение на дружината щяло да бъде фатално, ако войводата не се бил върнал веднага. Съобщението, което получили Хасковския мидюрин и пашата, ги вдигнало на крак. 700 конника обкръжили дружината.
- Хаир няма да видите от тези пари! – им казал гневно войводата. - От бедни люде сте ги взели силом с бой, мъки, сълзи, проклятие.
- А вие?. . .  - обърнал се към своите. - Но това ще решим после. Сега чупете колове, забийте ги в земята и на тях сложете калпаците си . . .  ще се изтеглим. Аз ще остана тук с помощниците ми. Ще свиря на злото, до късно, с гайдата си. Преди зората да се покаже, трябва да сме горе в планината.
На сутринта турците започнали да стрелят, да атакуват. Простреляни, калпаците падали. Зарадвали се турците. Втурнали се . . .  Но открили измамата. Хайдутите се били изтеглили.
След няколко битки, войводата улавя разцепление в дружината. Новака Гочо и неколцина са недоволни.
На 24 май, той кара дружината да седнат и „умуват" кое е правилно, кое не и да решат дали да се разтури дружината.
Много легенди разказват, че Ангел войвода е бил и в Рила планина, в четата на други войводи. Друга легенда се носи за гибелта му. Бил е и в Брестник, Пловдивско. След като се разделил с дружината, Ангел войвода, Стойко, Стоян и Георги Влаха били обградени от потеря от 300 свирепи турци, които носели набити на колове глави на четници от дружината. Треперел Георги Влаха от страх. Мислил си, че като убие войводата, турците ще го пощадят. Стрелял в гръб. Оцелял един, който се хвърлил в реката.
Времето скрива истината от нас. Къде е загинал? На кое място?... шептят листата. Вятърът ли ги кара? Птиците пеят... но ние не можем да разберем това.
Има начин: да питаме и разпитваме старите хора, да четем книги и историята, нашата история, българската.