4 min reading
Ангелът кротко седеше, облегнат на парапета в небесния дворец и спокойно пушеше лула (да... странно, но пушеше). Черната му коса, която все едно имаше собствено мнение за всичко, като всеки един косъм се бореше за независимостта си, се беше разпиляла на всички страни. Кичурите, които падаха на челото му, почти закриваха зелените му очи, сякаш живи в желанието си да почувстват топлината на слънцето... Гледаше как огнените и пурпурните отблясъци на залеза се гонеха с вятъра и не си мислеше за нищо конкретно. Просто зяпаше небето и сънливо се усмихваше. Тия дни имаше нужда от малко почивка и уединение. „Все пак и ние душа носим...", помисли си той и уморено раздвижи крилата си. Изведнъж до ушите му достигна плач. Далечен и печален стон. Естествено, първото място, за което се сети да провери, беше долу. Никой не плачеше, когато беше в рая. Просто нямаше за какво. Остави димящата лула на перваза до него и се спусна към земята.
Дълго обикаля, преди да намери мястото, откъдето идваше плачът. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up