... By the cemetery gates of my fucked up brain, I do sometimes see a light. But is that a real light, or  just another urge for self destruction?...

Добре, че беше дъждът, за да отмие повръщаното по пътя ми към дома, така както нищо не можеше да отмие безбройните образи, които се редуваха пред очите ми. Трудно бих определил дали това бе просто халюцинация или кофти стечение на обстоятелствата, плюс непредвидена химична реакция в организма. Каквото и да беше, не отиваше на добре. Елементът с повръщането се повтаряше на почти всяко дръвче, на някой дори по 2-3 пъти. Не мога да не отбележа странния факт, че на някои дръвчета се събирахме по двама, трима повръщащи. В един момент целият парк се изпълни с повръщащи хора, по двама-трима на всяко дърво... странно, откъде въобще се появи този парк. Бях тръгнал по павирана улица, отляво имаше пазар, а отдясно болница и през 4-5 метра дървета за повръщане, а сега изведнъж парк. Дадох си сметка, че вероятно се бях отклонил от пътя... обаче кога се беше случило това? Дали сега или още преди години!? Нощ е, вали, а аз се загубих в собствения си град, на собствената си улица и подозирам, че съм в парк, който въобще не съществува или поне не в този град, в който си мисля, че би трябвало да бъда. Махам качулката и си свалям шапката, вдигам глава нагоре, за да покапе хубаво дъжда по лицето ми, в някакъв отчаян и нелеп опит да се съсредоточа и да разбера какво става. Такааа, ако на излизане от заведението съм тръгнал надясно, а не направо, има някаква вероятност да съм стигнал до гарата, откъдето може би и да съм хванал влак за някъде, което би трябвало да обясни защо не познавам парка, в който се намирам. Друг е въпросът, дали се намирам в парк или паркът се намира в мен, което обаче в никакъв случай не обяснява присъствието на всички тези повръщащи около мен хора... За да бъда максимално честен, трябва да отбележа, че повръщащите около мен често се губеха за някакви моменти, сякаш някой ги прожектираше, но имаше проблеми с картината... Махнах си качулката и си свалих шапката (сякаш не го бях направил преди малко) отново вдигнах глава към облаците... подозирах какво ми се случва, но идея си нямах какво тепърва има да се случва... загледах се и потънах в облаците и така няколко минути, може би часове... но по-скоро бяха минути. Това беше стар изпитан номер, винаги помагаше в такива ситуации, сякаш знаех каква е ситуацията. Нещата се усложниха допълнително, когато свалих глава и се огледах. Установих, че седя в центъра на града, облегнат на дървен бик с един рог... какво безумие, да се завърнеш в реалността, облегнат на дървен бик с един рог!!! Тогава се появиха гласовете, не можах да се замисля дали бяха просто в главата ми или някъде зад мен се задаваше голяма група хора. Почувствах прилив на енергия и се затичах, разбира се, бях решил, че дъждът бе част от нереалното, но той не беше, валеше си и пътят беше мокър, естествено, че паднах... ударих си главата, може би не беше силно, но сякаш тогава вече настъпиха усложненията... появиха се лицата.
- Здравей - каза ми глас  - позна ли ме ?
Обърнах се и се върнах 10-15 години назад. "Да, познах те" - помислих си наум.
- Спокойно, и аз отдавна не те помня - отвърна ми гласът.
Как така ми отвръща глас, след като не съм казал нищо?!? Нима четат и мисли???? FUCK!!! Луда лудница...
 - Що за идиотска терминология използваш? - нов глас заговори, с ново лице.
Обърнах се отново и отново познато лице и познат глас, но не ги помнех.
- Не те помня - отвърнах.
- Не е нужно да ме помниш - това беше трети глас и трето лице.
Вече нямах време да мисля...
- Защо си тук, те питам? - попитах.
- Здравей, мило, къде се губиш? - това беше четвърти глас. Веднага познах лицемерната кучка... устните, очите, ръцете, студената кожа, дяволската опашка и рогата... замахнах с меча си! Нима имам меч? Ахахахаха... Чий смях бе това? Отново бях на земята, изправих се бързо. Дали бях паднал отново или изобщо не бях ставал. Отново бях на павирания път с дърветата. Махнах качулката и свалих шапката (за кой ли път вече), затворих очи и видях лице, отворих ги - и пак лице.
- Адът, който създаде за други, е адът, в който ще гориш до края на живота си - отново глас.
- Хей, познах те, толкова си променена - казах аз с почти усмивка.
- Искам да умреш, всъщност ти си мъртъв, но не го осъзнаваш, точно така, както ти обещах - отново каза гласът... лицето изчезна.
Схванах играта, махнах качулката и свалих шапката... отново. Погледнах нагоре и зачаках, не чаках дълго.
- Тук съм - каза глас - колко години са ти нужни, за да ме забележиш?
- Виждам те - отвърнах.
- Нищо не виждаш - продължи гласът - мога да ти дам всичко, мога да бъда всяка, но ти все искаш онези, които не можеш да имаш... ако ги изгубиш бързо, страдаш, ако ги имаш прекалено дълго, ги унищожаваш. И аз те мразя като всички тях. - гласът потрепери, лицето се изкриви!
- Ехехххеей, защо е тъжен човекът, който винаги се смее искрено? - нов глас.
Нямаше нужда да се обръщам.
- Здравей - казах аз.
- Защото никога не може да те има - отвърна предният глас, все още потреперващ.
- Никога не казвай никога, та аз имам толкова много лица - каза новият глас.
- Моля те, върви си - помолих аз - не искам отново да те преживея, физически - да, но емоционално - не...
- Завинаги ли да си ида или само сега - попита новият глас.
- Само сега - отвърнах аз.
Отнякъде се чу бавно ръкопляскане и нов глас и ново лице...
- Браво, браво, взели сме да порастваме вече.
- Ужасно много мразя шибаната ирония в гласа ти - почти изсъсках аз и отново потърсих меча си. Къде е шибаният меч и въобще откъде-накъде меч?
- За което трябва да се чувствам виновна ли? - попита язвително новият глас.
- Върви по дяволите със вечното си чувство за вина, така или иначе без него си просто една средностатистическа, емоционално и физически незадоволена и самозаблудена...
- Кой си ти, че да ми говориш така? - прекъсна ме новият глас - омръзна ми по 100 пъти да ти обяснявам едно и също и да водим все едни и същи спорове, порасни вече и спри да се сърдиш за глупости, преглътни си безкрайното его и приеми, че такъв е животът - в новия глас вече се усещаше доста драматизъм.
- Не се сърдя - отвърнах аз - просто не си струваш!!! - преди да продължа в същия тон, отново чух глас, този път непознат...
- Успокой се, не си струва...
Обърнах се, видях силует, вгледах се, но не виждах лице.
- Познавам ли те? - попитах аз.
- Все още не - отвърна ми гласът.
- А защо не мога да видя лицето ти? - продължих да питам.
- Бъди търпелив... аз идвам - гласът придоби нежен отенък.

- ЕЙЙ, МАНГАЛ... да се махаш от кръстовището, че ако слезна от колата, щи еба путката лелина... - гласът на вкиснатия таксиметров шофьор ме върна на земята. Прибрах се с бързи крачки. Слънцето щеше да изгрее всеки момент. Легнах си с дрехите и заспах на секундата.

                   ... My fear is my only courage...