Девета глава
На Остромила имаше къща с огромен двор, три или четири декара. Нямаше две неща, които да си подхождат по-малко. Къщата – неголяма, но модерна, имаше формата на имперски кораб от Стар Уорс, само че в някакъв ръждив облик, който я открояваше от всички други. Дворът беше гол като бебешко дупе – ни цветя, ни дървета, ни райграс. Каквото поникнеше от самосебе си, го косяха, и дотам.
Често съм минавала и съм се чудила кой ли живее тук. Вече знам – професорът живее тук.
– Няколко неща преди да влезем – инструктира ме Киро, докато паркираше; в бисерния му ирис днес играеше особена светлинка. – Първо, професорът е много стар, ще трябва да говориш по-високо. Второ, щайгата му обработва данни по-бавно, затва очаквай дълги паузи. Споко, всички гении са така, нали си гледала интервюта на Мъск.
– Не съм – признах и си свалих колана.
– Е ся ше видиш за кво иде реч. И трето, не се филмирай за детето.
– Детето? – опулих се. – Професорът има дете?
– Преди десетина години експериментирал с н ...